Талмудска притча разказва за подвизите на Александър Македонски. При едно от поредните си завоевания, повелителят на света се натъква на препълнена съкровищница, а насред купищата злато и скъпоценности намира останките на човешки череп.

Великият воин презрително захвърля зловещата кост настрана. Тогава стар мъдрец се доближава и му казва:

- Господарю, не се отнасяйте с такова пренебрежение към тази човешка останка. Нямате представа колко много мъдрост е съсредоточена в нея.

Изненадан от подобна дързост, Александър властно изисква обяснение. Мъдрецът настоява да сложат черепа в блюдото на везни, а на насрещната страна да започнат да изсипват скъпоценности докато натежат и наклонят мерилката.

Купчината благородни метали се трупа и трупа докато вече не може да се побере в паничката, но кухият череп продължава да тегли кобилицата към себе си.

Всички присъстващи са стъписани що за чародейство е това. Единствено мъдрецът се навежда, загребва в шепа малко пръст и я изсипвя пред черепа- там, където са отверстията за очите.

Блюдото на везните тутакси олеква и се издига нагоре.

Само пръстта утолява и последния човешки ламтеж.

Бъдни вечер е.

Сред щурмуването на МОЛ-а, суетнята около семейната трапеза с питката, купена от супермаркета и списъците до Дядо Коледа в червения костюм на Кока- Кола, как мислите, остана ли някой да си спомни да пише на полковника?

GM copyright

Както беше казал Марк Твен,

има хора, които са си сбъркали професията :)

В автобиографията си Самюъл Клемънс пише:

Винаги са ми казвали, че съм бил болнаво, изнежено, капризно и хилаво дете и през първите седем години от живота ми са ме крепили главно с лекарства. Когато майка ми караше осемдесет и осмата си година, веднъж й подметнах:
— По онова време сигурно непрекъснато си се тревожила за мен.
— Да, непрекъснато.
— Страхуваше се, че няма да ме бъде ли?
Калената жена, отгледала 5 момчета и разделила се с 3 от децата си (бел. моя) след известно мълчание — очевидно за да премисли — отвръща:
— Не, страхувах се, че ще те бъде.

GM copyright

Хайнрих Шлиман, Биатрикс Потър и що е то 'фриволите'

"Дао-то на Пух", 
"Дъ-то на Прасчо",
"Кант и птицечовката"….

Безброй вариации за свободното време на “Героя на популярния роман” ала Джеръм:

Героят на популярния роман... е гений във всичко. Когато ... му хрумне да вкуси духовна храна, той отива в библиотеката и направо иска Платон или Аристотел... В библиотеката имат Платон и Аристотел в превод, но героят иска да ги чете в оригинал и затова с помощта на речника ги превежда обратно на старогръцки. И върши това, сякаш си играе, без никакво усилие.

Спомням си едно интервю с Георги Лозанов. Изневиделица му изстреляха върпоса как се е справил през следването си с Кант. Очевдино, както се прави за такива интервюта и такива участници, отговорът му беше подготвен и подобаващо контекстуален: “Кант е много лесен за разбиране- започна телевизионерът без да се замисли- трябва ви само един маркер, с който да подчертавате главните изречения, от там насетне всичко става понятно”. (цитирам по памет)

Пишат, че когато Кант е публикувал трудовете си, народонаселението е било толкова посредствено и с така първично съзнание, че хората гледали тия дебели тухли, пощили си главите (заради въшките) и се чудили какво да правят с тази невоъбразима и невнятна записана лудост.

"Няма винаги да ти е топло докато четеш”, отвориха ми очите за живота някога. И бяха прави. Няма как да не ти къркори стомахът, но да седиш и да конспектираш, няма как да не ти шумят с кръпкосани сака, разпаднали се обувки и разпалени диалози, водени с невидим събеседник. Всъщност в Народната библиотеката има много такива кибици. Друго не им е останало.

Хайнрих Шлиман не е имал системно образование. Като малък се сблъсква както с реалността- с баща- проповедник и пияница, така и с вълшебния свят на “Илиада”, от който никога не излиза.

Работи като носач и товарач по доковете. Прибира се късно вечер в едно схлупено таванче и започва да повтаря и преповтаря, зазубряйки на изуст, текстове от различни книги на различни езици докато влуди съседите си. Научава 7 езика. 

Години по- къснo, с тиранична жестокост ще започне да учи жена си- момиче от родното му село, което е избрал по снимка и след като е писал до пастора има ли някоя подходяща за него- като говори с нея само на даден език и стига до насилие и ярост, ако тя не го разбира, а едва- що започнала да се справя, сменя езика със следващия.

Като любител- археолог прави няколко неточни предположения. Достатъчно, за да попадне под презрителното снизхождение на гилдията, но мечтата му да открие Троя не го напуска. 

Минават години. Той е напълно разорен, работниците са си тръгнали от разкопките заради дълго неплащани надници. Обхождайки за последно мястото на рухналия си живот, по зазоряване, проблясък привлича вниманието му. Приближава се да разгледа... Жена му сваля шала си и върху него се изсипва златно съкровище.

Дали мислите ни предопределят света и съдбата ни или дълбоко интуитивно и атавистично в нас е заложено нещо, което реагира, преди още да сме се осъзнали, на проекциите на света върху нас? 

Де да можех да отговоря. Може би животът ми щеше да е друг…когато чух въпроса, докато разнасях, още дете, из къщи емблематичното томче на Хектор Мало:* "Като бъдеща перспектива ли го четеш това?” 

Когато с умиление се прехласвах по първата си среща със Зайчето Питър в невероятните филмчета по Биатрикс Потър без да подозирам, че 20 години по- късно ще попадна на пълното, цветно и авторски илюстровано издание на “Вещицата на Лейк Дистрикт”, както са хулели децата сопнатата, облечена винаги в черно, вдовица на издателя на книжките й... вложила цялото състояние от печалбите си за опазване на Езерната област и оставила изключителни рисунки за архивите на Кралското дружество по микология.

Когато от едното кръгче, обрамчено със синджирче, което единствено умеех да плета на една кука- самo толкова бяха успели да ме научат- започнах да правя уникални рокли, по които очите ми дълго бяха пробягвали с нескрито възхищение и открито нeведение из дебрите на руските майсторски журнали.

Когато през лятото, прибирайки се уморено, от далеч съзрях група дечурлига да играят на смартфоните си до оградата на едно училище и аха подминавайки, си помислих, че така вглъбени в екранчето, досущ приличат на онези, през зимата, там, в другото училище… а в следващия миг чух “Здравейте, госпожо.” :)

Когато най- сетне дойде време и за първите ми, макар и доста проскубани и неравноделни, опити с фриволите. Също нещо отдавна заиграващо се с мислите ми, което се превърна в снопче реалност от живота ми.

Един живот стига за всичко, но не винаги всичко намира и мястото, и времето, за да ни даде възможност да го изживеем, вместо да го преживяваме :)

_______________________
* На моето томче беше преведено като Хектор Мало

GM copyright

Бягащи мисли, сенки над спомена...*

*
Когато Япония се озовава на ръба на война за шогун, Торанага- сама се намира в най- малката и далечна провинция, в пълна изолация, на края на разпокъсаната от междуособици империя. Вечерта на обявяване на военните действия, сред всеобщата еуфория, екзалтация и нездрав ентусиазъм, той пробягва с поглед по лицата на подчинените си военачалници и неизбежно през съзнанието му се стрелка мисълта как е възможно всички тези най- отбрани мъже около него да са толкова глупави, наивни, недалновидни, за да не осъзнават, че само истинско чудо е в състояние да ги спаси от тотална гибел....

Цяла една книга за търпението, за очакването, за съчиняването на красив стих преди момента на сепуку или преди изчитането на съдбовен държавнически въпрос, за примирението с карма.

Книга, която започва с това, че един европеец- еретик се хвърля в невнятен устрем върху един монах и чупи кръста на врата му. Годината е 1600-та.
Реакцията е точно миг преди главата му аха да се търкулне в пясъка от  замах на меч, като на най- прост ета, стоящ по- ниско от предмет.

Двата тома на "Граф Монте Кристо" са завършени с мотото "Чакай и се надявай!" Глупости. Дюма е имал армия от писатели, драскачи, дописници, които са разигравали и подобрявали денонощно диалог след диалог докато последният най- накрая бъде одобрен в най- въздействащия си вариант. След това Дюма- баща  е издавал публикацията със своето име отдолу.

Нерон пали Рим за свое поетическо вдъхновение и разпорежда убийството на arbiter elegantiarum, а Петроний само поглежда красивата Евника и добавя последния щрих към смъртоносното писмо на императора с: "Аз живях, както искам и ще умра, както ми харесва."

***
Подариха ми бяла хризантема. Случайно, на улицата. Малко клонче, откъснато в бързината, с листенца, леко попарили свежестта на младата чепка, но омайващо бяло в сърцевината на венчелистчето...
После ми пожелаха сайонара.

P.S. Човек трябва да умее да каже "Сбогом".

GM copyright

`How do you know I'm mad?' said Alice. `You must be,' said the Cat, `or you wouldn't have come here.'

...and this time it vanished quite slowly, beginning with the end of the tail, and ending with the grin, which remained some time after the rest of it had gone.

"Доверието между лекар и пациент е много важно"

 „Нямате време да четете, имаме много (декларации) да попълваме. Ако ми се доверите на обяснението... в отделението в момента няма студенти...” –иска се декларирано съгласие, че пациентът им разрешава  да се учат...а няма такива освен обичайно пребиваващите.

"Няма значение какво вие казвате, вие може да си говорите всичко!" -напомня ми клада на вещици през Средновековието.

"...системата е така объркана", че изглежда кръвната група може да се мени на всеки няколко дни и според всяка лаборатория,  и така през целия живот. Нещо като кампанията "Учене през целия живот". Само дето в тия среди отдавна никой не помни к’во е т’ва.

"Чакай да я видя (пациентката). Не помня какво съм казвала” преди 15мин за предстоящата манипулация

"Как си мисли д-р Х, че ще й го направи!” -пациентът е 3-то л. ед. ч. докато пребивава в пълно съзнание и присъствие на духа  в помещението;  разговорът е между неквалифицирани по отношение на процедурата служители, явно с простата цел- ползване на езика  като анатомичен орган

Може ли да има трайни последици от предприетите действия?-  "Ако имате планове в подобна насока, по- добре да ги реализирате, за да сме спокойни"

 

Преди няколко години в театралния афиш се появи заглавието  „Кола Брьонон”- „иновативна” пиеса, обещаваща нетрадиционен подход, сериозна тема, читави актьори, интерактивно и креативно оформление...

Татяна Лолова си тръгна от премиерата преди бурните аплодисменти.

Но думата ми беше за специалните ефекти. Вместо антракти, в кратките интермедии, в които трябваше да се сменят сцените, се пускаше звуково- визуална програма от цветни светлини и нахлуващи от всички посоки, разбъркани, сподавени, недоизказани гласове...някаква черга от звуци, долитащи сякаш от спарената атмосфера на съботен пазарлък насред Юч Бунар.

Не знам защо ми дойде на ум да структурирам темата по този начин...

В "Цитаделата" на Арчибалд Кронин лекарят се чудеше как е възможно най-престижната и хвалена болница за лекуване на белодробни заболявания да е в сърцето на Лондон, насред лепкавите изпарения от Темза, гъстите душни мъгли и саждивия смог. Как се очаква пациент, който постъпва в сумрачните помещения, в които не са влизали свеж въздух и дневна светлина от десетилетия, да се излекува там, при условие, че той си подписва присъдата на труп за упражнения по аутопсия още с прекрачването на прага.

В "Мадам Бовари" Флобер рисува до там натуралистично, че чак ти затлачва гърлото от кал как, ако ще и подобие на магаре да вържеш на някой селски кръстопът и просто да го държиш там достатъчно дълго, накрая то ще получи тапия за лекар.

_ _ _ _ _

Отвратена съм. В началото мислех, че проблемът на българската здравна система е политиката на няколко силни на деня, които си поделят лъвските пайове от лекарствата за терминално болни и медикаментозно зависими заболявания докато лекари и пациенти са на двата края на максимата "разделяй и владей". Избиват се помежду си, залутани в кошмарните битовизми на неизбежността. 

Мислех си, че на мед. специалистите трябва да им се забрани да са администратори и драскачи на купища хартия и да се задължат да се учат, четат, интересуват, развиват, и чак тогава да получават бялата престилка за увенчаване на личностното си развитие и професионалните си достояния, а не като априори (т.е. преди всеки! опит) даденост, върху която да се постави кухата претенция за хуманност.

Само че системата не е нещо абстрактно и спуснато свише. Тя е хората, професионализмът им, интеракцията между тези звена.

Не искам да стъпвам в болница! Не искам ръката ми да е посинена и болезнена от рамото до китката повече от 10 дни след манипулация, направена, само за да някой да си върже гащите и без обективна, медицинска и друга необходимост.

Не искам да не мога да вървя нормално от болки повече от седмица, защото всяко по- рязко хлътване на стъпалото предизвиква такива. Не желая да ми бъде вменявана вина, че реагирам, когато:

     * инструментите не са читави и за да се завърши процедурата без да се довърши пациента, е нужно да ги заменят с нов комплект

    * лекуващият лекар не може да се справи с манипулацията и тя трябва да бъде довършена или частично извършена от друг колега

Не искам да стъпвам в болница, защото някой/ някои ще  си го отнесе/ат заслужено.

Както казваше мишката на Ено Рауд на котката:

- Никой няма да се остави да го изядат доброволно! И това е природен закон! 

А това тук е мила, родна социална действителност.

GM copyright

Какво е общото между папка и дамаджана (с бъзов сироп)

Говори се, че отхапаната ябълка на “Епъл" била почин на уважение към Алан Тюринг, който не можал да издържи мъченията на полицейските служби. Повикал ги в дома си, защото бил извършен обир, а те намерили свидетелства, че е хомосексуалист, набързо го прибрали и започнали да го блъскат с хормонални инжекции, които му се отразявали толкова зле на външен вид и психически, че той предпочел да се самоубие, изяждайки ябълка с цианид. Малко преди това бил формулирал един простичък критерий, останал да занимава научните среди десетилетия след това: Как компютърът може да замени човека. Ключови в експеримента са две картонени кутии. Като се замисля, интересно е, че и котката на Шрьодингер, и овцата на малкия принц също са затворени в картонени кутии...

Снежанка пък отхапа една ябълка и се превърна в принцеса. С други думи, жена за раждане на деца (принц/принцеса идват от принцип- първоначало, първооснова)

Три от най- могъщите и велики богини се скараха заради ябълката на раздора коя е най- красивата.

Дали древногръцките богини са имали огледало? Никога не съм чела за огледала в интерпретациите на митовете от Н.А.Кун (а техните парченца се забиват винаги в сърцето и ограбват по малко от душата  както ще ни припомни Снежната Царица)

И дали бог е бог-ат или глух абсолют (аб-соло)?

Аристотелевият бог се въртеше в кръга на собственото си съвършено “ставане”.

Амон-ра стоеше всепогълнат  в самосъзерцанието си без да чува нито една молитва на вярващите. А само благосклонният му поглед беше достатъчен за "един миг тишина и спокойствие" всред човешкия всемир.

Ябълката на Адам и Ева ни е обрекла да познаем света такъв, какъвто той може да бъде единствено за нас.

А ябълката на Нютон е формулирала физичните му закони, които му позволяват да съществува въпреки нас и да удържа нашето пребиваване в него.

При Айнщайн няма ябълка. Но неговите теории правят възможни космическите изследвания. Може би е редно да се запитаме Космосът наистина ли е гостоприемно място за човека?

Или студено поле на убийствена радиация, изгорели звезди, мамещи с отдавна изгаснала светлина, а в действителност поглъщащи безмилостно света в черните си дупки и безпощадни призрачни суеверия, нашъпвани от неуслужливата ни човешка психика?

Принцесата със скъсаните пантофки всяка нощ слизаше на танци в подземното царство и никой не я улови, макар че пантофките й разоряваха Двореца, докато един войник не откъсна по една златна и по една сребърна ябълка от чудните гори на подземния свят.

И тя тутакси му пристана…

Дяволско творение ли е ябълката? Науката добро или лошо чародейство е? Човекът атавистично или разумно същество е?

....

Все пак разликата между бог и дявол  е  просто в двете страни на една и съща монета.
Може би.

GM copyright

Ръкоделки

Започнали са да ми се появяват лунички. Слънцето вече жари прекалено силно по всяко време на годината.

Бях излязла да ръкоделствам в парка. Неизменно привлякох пак интереса на бабите. Вече съм обяснявала защо друг нито разбира от кроше, нито би се спрял пред него. Е, ако иде реч да се спазари за някоя рокля, която да му излезе 20 евро, защото такава си бил купил от парцалите, правени от 9 годишни китайчета/индийчета на някоя марка с етикет, би стигнал до завидни висоти на циганията и невежеството. 

Най- хубавото е, че както беше казал някой известен, щом го попиташ какво всъщност е купил за 20 евро, което да имитира кроше от някаква щампа, готова да се разпадне при първото изпиране, последват неизменно интересни отговори като: “Mи не знам, ама е плетено.” Не, че нещо, но то и смотаното от котката кълбо в кошницата е сплетено/оплетено.

Това местенце в парка винаги ме среща с особени обитатели. Първият път, когато изобщо се изненадах, че е свободно и не ме дразни да се настаня там, ме привлече спокойствието и сякаш някаква отрезвеност към живота, кипящ наоколо, на един уличен кучо, посаден в лехичката с цветя зад пейките. Бяхме се унесли, за известно време, необезпокоявани един от друг в мислите си, докато по алеята не се втурнаха суетна група сватбари: кумът и младоженецът- с лъскави костюми и спортни колела, булката- с кринолин и цвички, и цяла армия фотографи с раница обективи, камери, смартфони, стойки и пълно бойно снаражение. 

Кучо се размърда и си стана. Все пак, той живееше в реалността. Нямаше фейсбук или семейство подобно на новородените бебета, чиито услужливи родители им правят такъв, за да тази вихрена фотосесия да представлява интерес за него. Погледнах го как се отърсва и реших, че и за мен е време да си вървя.

При последващото ми посещение на същите столчета, предизвиках първо досадното упорство на бабите и второ, неизменното им възмущение от моя непукизъм към обсъждане на плетката и модела ми, както и нежеланието ми специално заради тях да се обърна с лице към новодошлите и да си сваля краката от беседката. Така си запазвам спокойствие от натрапници поне в полето на полезрението си. А какво ще говорят зад гърба ми- едва ли съм по- претенциозна и чувствителна от Оскар Уайлд, за да ме трогне.

Този път обаче по- интересно беше присъствието на един гълъб. Докато бях сама, той се появи, обиколи ме от всички страни, стеснявайки все повече периметъра. За миг даже съжалих, че нямам с какво да го угостя за разлика от съседанта беседка с царевици и поронени семки, ала това изглежда не беше приоритет за него.

При повторното си връщане отново дойде съвсем близо, след което изпърха рязко и се качи на столчето до мен. После си литна в някаква си негова посока…Изчака да се оттеглят любителите на ръкоделките ми и се върна, пак запърха, заобикаля, ала този път вдигна прахоляк, за да се качи на кормилото на колелото ми…

Накрая аз реших да си тръгна. 

Прибирайки се по велоалеята, задминах майка с момиченце, което упорито караше детската си количка по ръба на алеята за колела и тротоара за пешеходци. При подминаването чух зад гърба си майката: “Ето, това колело можеше да те блъсне.”

Честно казано, очарована съм, че след години полагане на постъпателни усилия в сферата на образованието и обучението, и опит да покажа на съвременните лапетии, че цялата нужна им за живота в обществото информация не се корени единствено в смартфоните им, един от които е по- скъп от заплата на старши учител с дългогодишен стаж (а те имат по два такива) най- сетне се оказа, че без сама да подозирам, всъщност съм станала еталон за тях в нещо.

Преди месец минавах през един училищен двор. Мартенското слънце леко прозираше в смога и мъглата на сутринта. Зверчетата бяха укротени в час и един странен металически звук привлече вниманието ми.  Кълвач се беше вкопчил в металния шип на кулата на училището и упорстваше в усилията си да извлече от него я червейче, я друга буба. Дали не знаеше, че се е хванал за метал вместо за дърво? Все пак, кълвач е- цял живот трябва да е бил сред дървета. Или просто той беше от модерните млади кълвачи, които  познават  фейсбук и смарт устройствата от невръстна възраст.

Enjoy : )

GM copyright

Баба Марта бързала, мартенички вързала... *

(*едно от невероятните стихчета на Йордан Стубел)

Предложиха ми втора работа.

Името, изписано на екрана на телефона, ме изненада. Минаха няколко секунди докато изровя от паметта си споменa за правилния човек. 

Малко преди позвъняването  бях прехвърлила безразлично обявите, кахърейки се, че сигурно съм пропуснала някой обречен шанс  задето с месеци не съм се сещала да проверявам.

Мислех, че предложението е на шега. Отидох от любопитство и с убеждението, че е по- скоро невероятно, отколкото реализируемо.

Дамата, която ми се обади, ми беше колежка някога. Бях още в морето до колене, когато подхванах да се занимавам с полагането на капиталистически полезен труд. Никой не вярваше, че ще се задържа с години, а още по- малко, че ще изградя връзки за години напред. А аз бях просто ентусиазирано, наивно дете и не ме интересуваше нищо друго.

Уви, като всяка пясъчна кула и тази се срина и отстъпи място на реалността на цинизма и отрезвяващото разтръскване на живота. 

7 години минаха откакто се разделихме с бившата ми колежка. Не сме се чували или виждали през това време. Засякохме се само веднъж. Преди около 2- 3 години. Автобусът беше с променен маршрут и това беше единствената причина аз да го хвана. Между две спирки й дадох новия си телефон и отново се забравихме…

.....

Днес сколасах до ремонти и майстори удома. Трябвше да стоя на течението вкъщи плюс всички останали екстри, съпътстващи мероприятието. Но пък се присетих, че не съм правила мартенички от 4 години. И че нищо от бяло- червените сергии снощи не ми привлече достатъчно вниманието, за да дам левче, две  и три. Възможно е да съм станала прекалено капризна или просто скръндза.

Но в момента съм твърде уморена (а и сутринта бях) за да мисля по този въпрос. Изкушавам се като същинска Скарлет "за всичко това да мисля утре...Та нали и утре е ден." 

GM copyright

" I think Mr. Hamil was right when he still had his wits about him that it is not possible to live without someone to love. But I am not making promises. We'll see" - Emile Ajar "The Life Before Us"

"Мисля, че господин Хамил имаше право, когато главата му беше още наред, не може да се живее без някой, когото да обичаш, но нищо не ви обещавам, ще видим нататък"

Из "Животът пред теб", Емил Ажар

 

A title would be all that publication misses. Nothing else would properly fit the following photos save for a humble hedaline that would spring to my mind.

Moreover, when you have said nothing at all, you need not unsay any verbosity.

It is a rare chance I remained both, speechless, yet eager to scroll further to the next photo... Only my imagination would find itself lured by a haunted world of blurred associations.

Despite it all, I felt it my obligation to make a modest clarification. Just in case a newcommer accidentaly came across this page. My advice is not to be hastily judging about the sense by the title. Not until you have found yourself ready to go all the way to find out what  it actually stands for. 
Now, that you have read this, it is the right time you had better click on the "x" at the upper right/left corner of the sceen.

 ***

"I want to, very much," the little prince replied. "But I have not much time. I have friends to discover, and a great many things to understand."
"One only understands the things that one tames," said the fox. "Men have no more time to understand anything. They buy things all ready made at the shops. But there is no shop anywhere where one can buy men...

 ***

Мислех да не пиша нищо освен заглавието. Напоследък съм се забатачила в многословности из този блог.

Не помня кога албум със снимки ме е оставял без (желание за) думи; само с безкрайни, хаотични асоциации, щуращи се една из друга през главата ми.

Но, все пак, почувствах необходимост да  драсна две уводни приказки. Колкото за насока, ако някой случайно попадне тук. Няма как да е другояче. Както няма как да се промени, че това не е местенце за случайни хора.

Затова, не бързайте да си мислите, че сте разбрали заглавието, ако не знаете пътя, извървян до него. По-добре кликнете на хиксчето в горния десен/ляв ъгъл на екрана сега.

***

— На драго сърце — отговори малкият принц — но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.

— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — каза лисицата. — Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма търговци на хора....

***

Ръката на гладуващо момче в тази на мисионер. Снимка на годината през 1980 година. Заснета в Уганда. Снимка: Mike Wells
A starving boy in Uganda. Photo of the year for 1980. Photo taken by Mike Wells

Хирург след успешна 23-часова сърдечна трансплантация. Неговият асистент спи в ъгъла. Снимка: James Stanfield
A doctor after 23- hour heart transplant surgery. His assistant is sleeping in the corner. Photo taken by James Stanfield

12-годишният Диего от Бразилия свири на цигулка на погребението на учителя си, който му е помогнал да избяга от бедността и насилието чрез музиката. Снимка: salvemasnossascriancas.blogspot.com
The 12 years old Diego from Brazil is playing the violin at the funeral of his music teacher. The last has helped him escape from poverty and violence giving him formal violin lessons. Photo:salvemasnossascriancas.blogspot.com   

Руски войник свири на пиано. Чечня, 1994 година. Снимка: drugoi.livejournal.com
A Russian soldier is playing the piano. Chechnya in 1994. Photo: drugoi.livejournal.com

Християни пазят мюсюлмани по време на молитва в Кайро през 2011 година. Снимка: Nevine Zaki
Christians guarding muslims during a prayer. Cairo in 2011. Photo: Nevine Zaki                

Пожарникар дава вода на коала в Австралия през 2009 година. Снимка: abc.net.au
A fireman is giving a koala some water. Australia in 2009. Photo: abc.net.au                  

Баща-алкохолик със сина си. Снимка: imgur.com
An alcoholic and his son. Photo:imgur.com

Прегърната двойка под руините на рухнала фабрика. Снимка: Taslima Akhter
A couple under the ruins of a factory. Photo: Taslima Akhter                 

Мъж ридае до останките на дома си в столицата на Мианмар. През 2008 година ураганът Наргис опустоши южен Мианмар, остави без покрив милиони и отне живота на над 100 000 души. Снимка: Brian Sokol
A man is sobbing in front of the ruins of his home. Myanmar after the cyclone Nargis  which took 100 000 tolls in 2008. Photo:Brian Sokol

Ветеран от Втората световна война пред танк от войната, който вече е само паметник от войната. Снимка: englishrussia.com
Veteran form the World War II. Photo: englishrussia.com

Репродукция на кадър на руски войници, които се подготвят за битката за Курск, юли, 1943 година. Снимка: Shirak Karapetyan-Milshtein
A replica of a photo of Russian soldiers just before the battle of Kursk. July 1943. Photo:Shirak Karapetyan-Milshtein

Източник- снимки/Source: http://www.dnes.bg/mish-mash/2014/02/03/liubov-sila-otchaianie-jestokost-zapechatano.214620

GM copyright

Пожеланията

(Ще разказвам по памет, прекалено ми е рано и прекалено ми се спи, за да търся точни цитати, а и не ми е това цел.)

Обичам Васильовден. Обичам ритуалите и традициите. Родните, тези, които определят светогледа ни, манталитета ни, които са ни възпитали и изградили като това, което сме. Някък си, дори без да ги осъзнавам напълно или съблюдавам стриктно, те се оказват част от мен и от личното ми светоусещане.

Присърце са ми без нужда от обяснение.

Замислих се какво си пожелаваме за Нова година- честита, щастлива, успешна. 

Как я празнуваме- сред хора, дори последните години се налага тенденцията за всенародно веселене с непознати по площади и ресторанти, с блясък, шумно, често разточително...

И се зачудих какво от това е част от нас и каква част от нас остана истинска и искрена в пожеланията.

Във "Фараон" Прус рисува следната случка: Старият фараон е тежко болен.  Всички жреци и цял Египет се молят за неговото оздравяване, но нищо не помага. Тогава, като последна надежда, се объращт за помощ към един халдеец. 

Той остава с фараона сам в празна стая по залез слънце. Призовава силите на доброто и злото, призовава и страха, и надеждата. Вади едно кристално кълбо и нарежда на фараона да не отделя поглед от образите, които ще се появят в него, защото сред тях ще открие единствения, чиято молитва може да го спаси. 

Макар и с недоверие, тъй като за него се моли цял Египет, владетелят се подчинява и се вглежда в кълбото. Вижда как хората се подготвят за вечерна молитва и как от храмове, домове и улици към небето започват да се издигат бели птици с молбите им. Но... земеделецът иска Нил да не приижда, за да не отнесе реколтата, лодкарят иска реката да е пълноводна; стопанинът моли домът му да бъде опазен от набези, крадецът- да му се отвори добър случай. 

И всички тези птици се издигат, издигат нагоре докато се сблъскат една с друга и паднат отново на земята. А през това време Амон седи на трона си, всепогълнат от божественото си самосъзерцание...

Тогава вниманието на фараона е привлечено от една скромна палатка в началото на пустинята, където беден писар мъмри малкия си син, че се залисва в игри вместо да си изрече молитвата. Най- накрая родителите хващат детето и го принуждават да коленичи прилежно, но момченцето казва само : "Благодаря ти, боже, за мама, за тате и за всичко!" и хуква пак да играе. 

Писарят е недоволен от палавия си и несериозен син, но фараонът вижда нещо различно в кристалното кълбо. Бялата птичка с молитвата на детето се издига над всички останали, стига чак до трона на Амон и изписуква в ухото му: "...благодаря ти за всичко"...и богът, към когото отправят благодарност за каквото и да е без да му искат нищо, за миг се отърсва от величественото си самосъзерцание и хвърля светъл поглед към Египет.

А така над целия свят се разлива един миг тишина и спокойствие...

Картините изчезват. Халдеецът се обръща към фараона и го пита:

- Е, господарю, видяхте ли чия молитва може да ви спаси?"

- Да- отговаря той- но няма да я използвам за себе си, защото аз никога не мога да даря хората с миг тишина и спокойствие.

А аз си мисля, че за да забележим нещата, трябва просто да съумеем да обърнем поглед към тях, точно когато те са там и само чакат да ги видим....когато трябва да уловим мига не бива да отвръщаме очите си от него...

Мисля, че това е най- ценното,  около което е нужно да възпитаме светогледа си.

То е и моето пожелание.

P.S. Традициите престават да съществуват, когато няма вече кой да ги създава, а така изгубваме и част от себесъщността си.

GM copyright