(*едно от невероятните стихчета на Йордан Стубел)
Предложиха ми втора работа.
Името, изписано на екрана на телефона, ме изненада. Минаха няколко секунди докато изровя от паметта си споменa за правилния човек.
Малко преди позвъняването бях прехвърлила безразлично обявите, кахърейки се, че сигурно съм пропуснала някой обречен шанс задето с месеци не съм се сещала да проверявам.
Мислех, че предложението е на шега. Отидох от любопитство и с убеждението, че е по- скоро невероятно, отколкото реализируемо.
Дамата, която ми се обади, ми беше колежка някога. Бях още в морето до колене, когато подхванах да се занимавам с полагането на капиталистически полезен труд. Никой не вярваше, че ще се задържа с години, а още по- малко, че ще изградя връзки за години напред. А аз бях просто ентусиазирано, наивно дете и не ме интересуваше нищо друго.
Уви, като всяка пясъчна кула и тази се срина и отстъпи място на реалността на цинизма и отрезвяващото разтръскване на живота.
7 години минаха откакто се разделихме с бившата ми колежка. Не сме се чували или виждали през това време. Засякохме се само веднъж. Преди около 2- 3 години. Автобусът беше с променен маршрут и това беше единствената причина аз да го хвана. Между две спирки й дадох новия си телефон и отново се забравихме…
.....
Днес сколасах до ремонти и майстори удома. Трябвше да стоя на течението вкъщи плюс всички останали екстри, съпътстващи мероприятието. Но пък се присетих, че не съм правила мартенички от 4 години. И че нищо от бяло- червените сергии снощи не ми привлече достатъчно вниманието, за да дам левче, две и три. Възможно е да съм станала прекалено капризна или просто скръндза.
Но в момента съм твърде уморена (а и сутринта бях) за да мисля по този въпрос. Изкушавам се като същинска Скарлет "за всичко това да мисля утре...Та нали и утре е ден."
GM
copyright
