Обожавам черните котки. Козината им е винаги лъскава, плътна, придава им осанка каквато другите рунтавелки нямат.
Като бях много малка имахме черен котарак. Неопитомен. Дращеше и хапеше, не се даваше да го хванеш. Не влизаше вкъщи. Беше като „Скитникът и неговата сестра”. Идваше веднъж на 3- 4- 5 месеца. Задържаше се за малко и пак изчезваше. Защо се връщаше?
Вярно, хранехме го, а както пишеше граф Толстой: Жената е като котката- привързва се към дома, не към мъжа (ейййй, не запомних друго от тая тухла „Война и Мир”) Ако го перефразирам с оглед на котката, то тя се привързвакъм храната, не към стопаните. Но тогава, защо си тръгваше?
При едно от поредните си странства, повече не се появи. Котките, които не живеят в апартаменти, никога не умират удома.
Имаше семейство мърморанки пред блока. Това лято се появиха малки котета и до зимата се събраха 8 пухкави, големи писани. Хората ги хранеха, оставяха им вода. Кучетата не ги закачаха. Преди няколко дни видях, че е опъната предпазна лента при темела на блока, където се струпваха. Зачудих се защо и кой я е вързал. Няма сняг, няма падащи ледени висулки, никой не прави ремонт...но писаните липсваха. След 3 дни махнаха лентата. Два дни по- късно продължава да няма ни вест, ни кост от животинките. Останал е само един дебел рунчо, който явно не е бил на мястото, когато са опъвали предпазната лента...
Никога не съм вярвала в суеверия, не съм имала време и финанси да се занимавам с това. Да спазвам странни ритуали за късмет, безкъсметие, поличби, да водя бебето си да му леят куршум против страх, защото плачело понеже някой си бил гръмнал докато спяло и то се стреснало- Два дни след посещението при баярицата, се оказа, че детенцето е болно. Инкубационният период на една вирусна инфекция е 7-10 дни, все пак.
На мен винаги ми се е налагало да оцелявам в реалността. Тук, сега, веднага. Да отхвърля работата, да разреша належащия проблем. Това, последното, е многопластово в разбиранията на различните хора.Нещо като Пирамидата на Маслоу за градация на потребностите.
Покрай земетресението миналата година в прословутия форум БГмама, се водеше дискусия, че някои майки подготвят сакчета за „спешна евакуация” в случай на последващ силен трус. Тогава една от участничките споделяше, че не е правила нищо подобно, но като чете „колежките”, по- добре да стегне и тя такава чантичка, че само си гушка бебчето и се шашка при всяка вибрация. Десетина реплики по- надолу същата се беше включила отново в дискусията с въпрос: „Момичета, съвсем се обърках какво трябва да съдържа тази раничка за „спешна евакуация”- машата за коса трябва ли ми???”
Имам маша за коса, но, честно казано, съм я ползвала точно 2 пъти за 4-5 години.
Животът не ме научи да съм винаги първа, научи ме, че е важно в точния момент да съм последния Гаврош, но от вярната страна на барикадата; не ме научи винаги да съм печеливша, а напротив, че ще падна и ще се ударя, но ми показа, че трябва след това да стана...
...С какъв стоицизъм посрещаме ние падането на малкия Джек и малката Джил!
Но когато ние — възрастният Джек с посребрели мустаци и възрастната Джил с първите слаби „пачи крачета“ около очите — когато ние се спънем надолу по хълма и нашата кофа се разлее, о, небеса, каква трагедия настъпва.... Мистър Джек и Мисис Джил, слизайки от хълма, се спънали в един камък, сложен там, по всяка вероятност, от злите сили на вселената. Мистър Джек и Мисис Джил си ударили глупавите глави... и стоят и се чудят, че светът продължава да си гледа спокойно работата пред такова нечувано нещастие.
Не вземайте работата толкова сериозно, Джек и Джил. Разсипали сте кофата с вашето щастие, тогава се изкачете пак по хълма и я напълнете отново...А какво сте правили, че се спънахте? Погаждали сте си номера сигурно.
-Джеръм
...(животът) не ме научи да съм винаги права като човешко, т.е. морално, емоционално, социално същество- научи ме, че ще сгреша, но също ме научи да поправям грешките си, комуникирайки ги.
Вчера, вървейки по малка, тиха уличка, от отсрещния тротоар ми привлече вниманието силен крясък. Жена, претенциозно държаща цигара и около 10- годишно момченце. Не знам дали и какво е казало момченцето, но майката я чух- „Хайде пресичай, Боби! Стига си философствал! Много си ми интересен!”
От много хора съм чувала, че начинът ми на комуникация не им харесвал. Че съм странна, луда, за професионална консултация.
Напоследък забелязвам, че шаблонът на общуване е като интервю за работа- име, род, потекло, професионални амбиции, кариерни перспективи, имотно състояние- сухо, кухо, корпоративно... Хората са станали консуматори, ползватели наготово на еднократни опаковки от макдоналдс. На щанда в супермаркета си оправят 20 грамовата златна верига на врата и сърфират със смарт фона си докато чакат ред на касата, но си купуват чипс и кисело мляко от 30 ст. По- лесно е да пуснат тема във форум как да свалят гаджето отколкото да си направят труд да разменят две приказки очи в очи с него/ нея. Опасно е- ще вземат да го/я забележат, чуят, усетят...и може да се замислят, а може и да прочувстват...
Комуникацията е двустранен процес и постоянно учене, вслушване, разбиране, грешене, поясняване, желание за развитие и изграждане...
...а не безчовечна посредственост на отношението, в която:
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Уви, хората са станали кухи, изпразнени черупки. Затова и у тях няма нищо тъжно.
Изгорих си дантелата на новата блуза като се опитвах да я парна с ютията сутринта в бързината. Все пак е петък 13-ти. Ядосах се. Помислих да я хвърля. Помислих и да обиклаям днес по кинкалериите да търся дантела за подмяна. После се сетих, че пред себе си имам стопено парче изкуствен найлон, а у себе си (удома) имам истински лен с вискоза и неизброими възможности за вариации с ръчно правена дантела на една кука.
Мисля, че застоялото кълбе си намери мястото сред голямата подредба на незабележимите неща.
