`How do you know I'm mad?' said Alice. `You must be,' said the Cat, `or you wouldn't have come here.'

...and this time it vanished quite slowly, beginning with the end of the tail, and ending with the grin, which remained some time after the rest of it had gone.

"Доверието между лекар и пациент е много важно"

 „Нямате време да четете, имаме много (декларации) да попълваме. Ако ми се доверите на обяснението... в отделението в момента няма студенти...” –иска се декларирано съгласие, че пациентът им разрешава  да се учат...а няма такива освен обичайно пребиваващите.

"Няма значение какво вие казвате, вие може да си говорите всичко!" -напомня ми клада на вещици през Средновековието.

"...системата е така объркана", че изглежда кръвната група може да се мени на всеки няколко дни и според всяка лаборатория,  и така през целия живот. Нещо като кампанията "Учене през целия живот". Само дето в тия среди отдавна никой не помни к’во е т’ва.

"Чакай да я видя (пациентката). Не помня какво съм казвала” преди 15мин за предстоящата манипулация

"Как си мисли д-р Х, че ще й го направи!” -пациентът е 3-то л. ед. ч. докато пребивава в пълно съзнание и присъствие на духа  в помещението;  разговорът е между неквалифицирани по отношение на процедурата служители, явно с простата цел- ползване на езика  като анатомичен орган

Може ли да има трайни последици от предприетите действия?-  "Ако имате планове в подобна насока, по- добре да ги реализирате, за да сме спокойни"

 

Преди няколко години в театралния афиш се появи заглавието  „Кола Брьонон”- „иновативна” пиеса, обещаваща нетрадиционен подход, сериозна тема, читави актьори, интерактивно и креативно оформление...

Татяна Лолова си тръгна от премиерата преди бурните аплодисменти.

Но думата ми беше за специалните ефекти. Вместо антракти, в кратките интермедии, в които трябваше да се сменят сцените, се пускаше звуково- визуална програма от цветни светлини и нахлуващи от всички посоки, разбъркани, сподавени, недоизказани гласове...някаква черга от звуци, долитащи сякаш от спарената атмосфера на съботен пазарлък насред Юч Бунар.

Не знам защо ми дойде на ум да структурирам темата по този начин...

В "Цитаделата" на Арчибалд Кронин лекарят се чудеше как е възможно най-престижната и хвалена болница за лекуване на белодробни заболявания да е в сърцето на Лондон, насред лепкавите изпарения от Темза, гъстите душни мъгли и саждивия смог. Как се очаква пациент, който постъпва в сумрачните помещения, в които не са влизали свеж въздух и дневна светлина от десетилетия, да се излекува там, при условие, че той си подписва присъдата на труп за упражнения по аутопсия още с прекрачването на прага.

В "Мадам Бовари" Флобер рисува до там натуралистично, че чак ти затлачва гърлото от кал как, ако ще и подобие на магаре да вържеш на някой селски кръстопът и просто да го държиш там достатъчно дълго, накрая то ще получи тапия за лекар.

_ _ _ _ _

Отвратена съм. В началото мислех, че проблемът на българската здравна система е политиката на няколко силни на деня, които си поделят лъвските пайове от лекарствата за терминално болни и медикаментозно зависими заболявания докато лекари и пациенти са на двата края на максимата "разделяй и владей". Избиват се помежду си, залутани в кошмарните битовизми на неизбежността. 

Мислех си, че на мед. специалистите трябва да им се забрани да са администратори и драскачи на купища хартия и да се задължат да се учат, четат, интересуват, развиват, и чак тогава да получават бялата престилка за увенчаване на личностното си развитие и професионалните си достояния, а не като априори (т.е. преди всеки! опит) даденост, върху която да се постави кухата претенция за хуманност.

Само че системата не е нещо абстрактно и спуснато свише. Тя е хората, професионализмът им, интеракцията между тези звена.

Не искам да стъпвам в болница! Не искам ръката ми да е посинена и болезнена от рамото до китката повече от 10 дни след манипулация, направена, само за да някой да си върже гащите и без обективна, медицинска и друга необходимост.

Не искам да не мога да вървя нормално от болки повече от седмица, защото всяко по- рязко хлътване на стъпалото предизвиква такива. Не желая да ми бъде вменявана вина, че реагирам, когато:

     * инструментите не са читави и за да се завърши процедурата без да се довърши пациента, е нужно да ги заменят с нов комплект

    * лекуващият лекар не може да се справи с манипулацията и тя трябва да бъде довършена или частично извършена от друг колега

Не искам да стъпвам в болница, защото някой/ някои ще  си го отнесе/ат заслужено.

Както казваше мишката на Ено Рауд на котката:

- Никой няма да се остави да го изядат доброволно! И това е природен закон! 

А това тук е мила, родна социална действителност.

GM copyright