Пожеланията

(Ще разказвам по памет, прекалено ми е рано и прекалено ми се спи, за да търся точни цитати, а и не ми е това цел.)

Обичам Васильовден. Обичам ритуалите и традициите. Родните, тези, които определят светогледа ни, манталитета ни, които са ни възпитали и изградили като това, което сме. Някък си, дори без да ги осъзнавам напълно или съблюдавам стриктно, те се оказват част от мен и от личното ми светоусещане.

Присърце са ми без нужда от обяснение.

Замислих се какво си пожелаваме за Нова година- честита, щастлива, успешна. 

Как я празнуваме- сред хора, дори последните години се налага тенденцията за всенародно веселене с непознати по площади и ресторанти, с блясък, шумно, често разточително...

И се зачудих какво от това е част от нас и каква част от нас остана истинска и искрена в пожеланията.

Във "Фараон" Прус рисува следната случка: Старият фараон е тежко болен.  Всички жреци и цял Египет се молят за неговото оздравяване, но нищо не помага. Тогава, като последна надежда, се объращт за помощ към един халдеец. 

Той остава с фараона сам в празна стая по залез слънце. Призовава силите на доброто и злото, призовава и страха, и надеждата. Вади едно кристално кълбо и нарежда на фараона да не отделя поглед от образите, които ще се появят в него, защото сред тях ще открие единствения, чиято молитва може да го спаси. 

Макар и с недоверие, тъй като за него се моли цял Египет, владетелят се подчинява и се вглежда в кълбото. Вижда как хората се подготвят за вечерна молитва и как от храмове, домове и улици към небето започват да се издигат бели птици с молбите им. Но... земеделецът иска Нил да не приижда, за да не отнесе реколтата, лодкарят иска реката да е пълноводна; стопанинът моли домът му да бъде опазен от набези, крадецът- да му се отвори добър случай. 

И всички тези птици се издигат, издигат нагоре докато се сблъскат една с друга и паднат отново на земята. А през това време Амон седи на трона си, всепогълнат от божественото си самосъзерцание...

Тогава вниманието на фараона е привлечено от една скромна палатка в началото на пустинята, където беден писар мъмри малкия си син, че се залисва в игри вместо да си изрече молитвата. Най- накрая родителите хващат детето и го принуждават да коленичи прилежно, но момченцето казва само : "Благодаря ти, боже, за мама, за тате и за всичко!" и хуква пак да играе. 

Писарят е недоволен от палавия си и несериозен син, но фараонът вижда нещо различно в кристалното кълбо. Бялата птичка с молитвата на детето се издига над всички останали, стига чак до трона на Амон и изписуква в ухото му: "...благодаря ти за всичко"...и богът, към когото отправят благодарност за каквото и да е без да му искат нищо, за миг се отърсва от величественото си самосъзерцание и хвърля светъл поглед към Египет.

А така над целия свят се разлива един миг тишина и спокойствие...

Картините изчезват. Халдеецът се обръща към фараона и го пита:

- Е, господарю, видяхте ли чия молитва може да ви спаси?"

- Да- отговаря той- но няма да я използвам за себе си, защото аз никога не мога да даря хората с миг тишина и спокойствие.

А аз си мисля, че за да забележим нещата, трябва просто да съумеем да обърнем поглед към тях, точно когато те са там и само чакат да ги видим....когато трябва да уловим мига не бива да отвръщаме очите си от него...

Мисля, че това е най- ценното,  около което е нужно да възпитаме светогледа си.

То е и моето пожелание.

P.S. Традициите престават да съществуват, когато няма вече кой да ги създава, а така изгубваме и част от себесъщността си.

GM copyright