Ръкоделки

Започнали са да ми се появяват лунички. Слънцето вече жари прекалено силно по всяко време на годината.

Бях излязла да ръкоделствам в парка. Неизменно привлякох пак интереса на бабите. Вече съм обяснявала защо друг нито разбира от кроше, нито би се спрял пред него. Е, ако иде реч да се спазари за някоя рокля, която да му излезе 20 евро, защото такава си бил купил от парцалите, правени от 9 годишни китайчета/индийчета на някоя марка с етикет, би стигнал до завидни висоти на циганията и невежеството. 

Най- хубавото е, че както беше казал някой известен, щом го попиташ какво всъщност е купил за 20 евро, което да имитира кроше от някаква щампа, готова да се разпадне при първото изпиране, последват неизменно интересни отговори като: “Mи не знам, ама е плетено.” Не, че нещо, но то и смотаното от котката кълбо в кошницата е сплетено/оплетено.

Това местенце в парка винаги ме среща с особени обитатели. Първият път, когато изобщо се изненадах, че е свободно и не ме дразни да се настаня там, ме привлече спокойствието и сякаш някаква отрезвеност към живота, кипящ наоколо, на един уличен кучо, посаден в лехичката с цветя зад пейките. Бяхме се унесли, за известно време, необезпокоявани един от друг в мислите си, докато по алеята не се втурнаха суетна група сватбари: кумът и младоженецът- с лъскави костюми и спортни колела, булката- с кринолин и цвички, и цяла армия фотографи с раница обективи, камери, смартфони, стойки и пълно бойно снаражение. 

Кучо се размърда и си стана. Все пак, той живееше в реалността. Нямаше фейсбук или семейство подобно на новородените бебета, чиито услужливи родители им правят такъв, за да тази вихрена фотосесия да представлява интерес за него. Погледнах го как се отърсва и реших, че и за мен е време да си вървя.

При последващото ми посещение на същите столчета, предизвиках първо досадното упорство на бабите и второ, неизменното им възмущение от моя непукизъм към обсъждане на плетката и модела ми, както и нежеланието ми специално заради тях да се обърна с лице към новодошлите и да си сваля краката от беседката. Така си запазвам спокойствие от натрапници поне в полето на полезрението си. А какво ще говорят зад гърба ми- едва ли съм по- претенциозна и чувствителна от Оскар Уайлд, за да ме трогне.

Този път обаче по- интересно беше присъствието на един гълъб. Докато бях сама, той се появи, обиколи ме от всички страни, стеснявайки все повече периметъра. За миг даже съжалих, че нямам с какво да го угостя за разлика от съседанта беседка с царевици и поронени семки, ала това изглежда не беше приоритет за него.

При повторното си връщане отново дойде съвсем близо, след което изпърха рязко и се качи на столчето до мен. После си литна в някаква си негова посока…Изчака да се оттеглят любителите на ръкоделките ми и се върна, пак запърха, заобикаля, ала този път вдигна прахоляк, за да се качи на кормилото на колелото ми…

Накрая аз реших да си тръгна. 

Прибирайки се по велоалеята, задминах майка с момиченце, което упорито караше детската си количка по ръба на алеята за колела и тротоара за пешеходци. При подминаването чух зад гърба си майката: “Ето, това колело можеше да те блъсне.”

Честно казано, очарована съм, че след години полагане на постъпателни усилия в сферата на образованието и обучението, и опит да покажа на съвременните лапетии, че цялата нужна им за живота в обществото информация не се корени единствено в смартфоните им, един от които е по- скъп от заплата на старши учител с дългогодишен стаж (а те имат по два такива) най- сетне се оказа, че без сама да подозирам, всъщност съм станала еталон за тях в нещо.

Преди месец минавах през един училищен двор. Мартенското слънце леко прозираше в смога и мъглата на сутринта. Зверчетата бяха укротени в час и един странен металически звук привлече вниманието ми.  Кълвач се беше вкопчил в металния шип на кулата на училището и упорстваше в усилията си да извлече от него я червейче, я друга буба. Дали не знаеше, че се е хванал за метал вместо за дърво? Все пак, кълвач е- цял живот трябва да е бил сред дървета. Или просто той беше от модерните млади кълвачи, които  познават  фейсбук и смарт устройствата от невръстна възраст.

Enjoy : )

GM copyright

Баба Марта бързала, мартенички вързала... *

(*едно от невероятните стихчета на Йордан Стубел)

Предложиха ми втора работа.

Името, изписано на екрана на телефона, ме изненада. Минаха няколко секунди докато изровя от паметта си споменa за правилния човек. 

Малко преди позвъняването  бях прехвърлила безразлично обявите, кахърейки се, че сигурно съм пропуснала някой обречен шанс  задето с месеци не съм се сещала да проверявам.

Мислех, че предложението е на шега. Отидох от любопитство и с убеждението, че е по- скоро невероятно, отколкото реализируемо.

Дамата, която ми се обади, ми беше колежка някога. Бях още в морето до колене, когато подхванах да се занимавам с полагането на капиталистически полезен труд. Никой не вярваше, че ще се задържа с години, а още по- малко, че ще изградя връзки за години напред. А аз бях просто ентусиазирано, наивно дете и не ме интересуваше нищо друго.

Уви, като всяка пясъчна кула и тази се срина и отстъпи място на реалността на цинизма и отрезвяващото разтръскване на живота. 

7 години минаха откакто се разделихме с бившата ми колежка. Не сме се чували или виждали през това време. Засякохме се само веднъж. Преди около 2- 3 години. Автобусът беше с променен маршрут и това беше единствената причина аз да го хвана. Между две спирки й дадох новия си телефон и отново се забравихме…

.....

Днес сколасах до ремонти и майстори удома. Трябвше да стоя на течението вкъщи плюс всички останали екстри, съпътстващи мероприятието. Но пък се присетих, че не съм правила мартенички от 4 години. И че нищо от бяло- червените сергии снощи не ми привлече достатъчно вниманието, за да дам левче, две  и три. Възможно е да съм станала прекалено капризна или просто скръндза.

Но в момента съм твърде уморена (а и сутринта бях) за да мисля по този въпрос. Изкушавам се като същинска Скарлет "за всичко това да мисля утре...Та нали и утре е ден." 

GM copyright

" I think Mr. Hamil was right when he still had his wits about him that it is not possible to live without someone to love. But I am not making promises. We'll see" - Emile Ajar "The Life Before Us"

"Мисля, че господин Хамил имаше право, когато главата му беше още наред, не може да се живее без някой, когото да обичаш, но нищо не ви обещавам, ще видим нататък"

Из "Животът пред теб", Емил Ажар

 

A title would be all that publication misses. Nothing else would properly fit the following photos save for a humble hedaline that would spring to my mind.

Moreover, when you have said nothing at all, you need not unsay any verbosity.

It is a rare chance I remained both, speechless, yet eager to scroll further to the next photo... Only my imagination would find itself lured by a haunted world of blurred associations.

Despite it all, I felt it my obligation to make a modest clarification. Just in case a newcommer accidentaly came across this page. My advice is not to be hastily judging about the sense by the title. Not until you have found yourself ready to go all the way to find out what  it actually stands for. 
Now, that you have read this, it is the right time you had better click on the "x" at the upper right/left corner of the sceen.

 ***

"I want to, very much," the little prince replied. "But I have not much time. I have friends to discover, and a great many things to understand."
"One only understands the things that one tames," said the fox. "Men have no more time to understand anything. They buy things all ready made at the shops. But there is no shop anywhere where one can buy men...

 ***

Мислех да не пиша нищо освен заглавието. Напоследък съм се забатачила в многословности из този блог.

Не помня кога албум със снимки ме е оставял без (желание за) думи; само с безкрайни, хаотични асоциации, щуращи се една из друга през главата ми.

Но, все пак, почувствах необходимост да  драсна две уводни приказки. Колкото за насока, ако някой случайно попадне тук. Няма как да е другояче. Както няма как да се промени, че това не е местенце за случайни хора.

Затова, не бързайте да си мислите, че сте разбрали заглавието, ако не знаете пътя, извървян до него. По-добре кликнете на хиксчето в горния десен/ляв ъгъл на екрана сега.

***

— На драго сърце — отговори малкият принц — но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.

— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — каза лисицата. — Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма търговци на хора....

***

Ръката на гладуващо момче в тази на мисионер. Снимка на годината през 1980 година. Заснета в Уганда. Снимка: Mike Wells
A starving boy in Uganda. Photo of the year for 1980. Photo taken by Mike Wells

Хирург след успешна 23-часова сърдечна трансплантация. Неговият асистент спи в ъгъла. Снимка: James Stanfield
A doctor after 23- hour heart transplant surgery. His assistant is sleeping in the corner. Photo taken by James Stanfield

12-годишният Диего от Бразилия свири на цигулка на погребението на учителя си, който му е помогнал да избяга от бедността и насилието чрез музиката. Снимка: salvemasnossascriancas.blogspot.com
The 12 years old Diego from Brazil is playing the violin at the funeral of his music teacher. The last has helped him escape from poverty and violence giving him formal violin lessons. Photo:salvemasnossascriancas.blogspot.com   

Руски войник свири на пиано. Чечня, 1994 година. Снимка: drugoi.livejournal.com
A Russian soldier is playing the piano. Chechnya in 1994. Photo: drugoi.livejournal.com

Християни пазят мюсюлмани по време на молитва в Кайро през 2011 година. Снимка: Nevine Zaki
Christians guarding muslims during a prayer. Cairo in 2011. Photo: Nevine Zaki                

Пожарникар дава вода на коала в Австралия през 2009 година. Снимка: abc.net.au
A fireman is giving a koala some water. Australia in 2009. Photo: abc.net.au                  

Баща-алкохолик със сина си. Снимка: imgur.com
An alcoholic and his son. Photo:imgur.com

Прегърната двойка под руините на рухнала фабрика. Снимка: Taslima Akhter
A couple under the ruins of a factory. Photo: Taslima Akhter                 

Мъж ридае до останките на дома си в столицата на Мианмар. През 2008 година ураганът Наргис опустоши южен Мианмар, остави без покрив милиони и отне живота на над 100 000 души. Снимка: Brian Sokol
A man is sobbing in front of the ruins of his home. Myanmar after the cyclone Nargis  which took 100 000 tolls in 2008. Photo:Brian Sokol

Ветеран от Втората световна война пред танк от войната, който вече е само паметник от войната. Снимка: englishrussia.com
Veteran form the World War II. Photo: englishrussia.com

Репродукция на кадър на руски войници, които се подготвят за битката за Курск, юли, 1943 година. Снимка: Shirak Karapetyan-Milshtein
A replica of a photo of Russian soldiers just before the battle of Kursk. July 1943. Photo:Shirak Karapetyan-Milshtein

Източник- снимки/Source: http://www.dnes.bg/mish-mash/2014/02/03/liubov-sila-otchaianie-jestokost-zapechatano.214620

GM copyright

Пожеланията

(Ще разказвам по памет, прекалено ми е рано и прекалено ми се спи, за да търся точни цитати, а и не ми е това цел.)

Обичам Васильовден. Обичам ритуалите и традициите. Родните, тези, които определят светогледа ни, манталитета ни, които са ни възпитали и изградили като това, което сме. Някък си, дори без да ги осъзнавам напълно или съблюдавам стриктно, те се оказват част от мен и от личното ми светоусещане.

Присърце са ми без нужда от обяснение.

Замислих се какво си пожелаваме за Нова година- честита, щастлива, успешна. 

Как я празнуваме- сред хора, дори последните години се налага тенденцията за всенародно веселене с непознати по площади и ресторанти, с блясък, шумно, често разточително...

И се зачудих какво от това е част от нас и каква част от нас остана истинска и искрена в пожеланията.

Във "Фараон" Прус рисува следната случка: Старият фараон е тежко болен.  Всички жреци и цял Египет се молят за неговото оздравяване, но нищо не помага. Тогава, като последна надежда, се объращт за помощ към един халдеец. 

Той остава с фараона сам в празна стая по залез слънце. Призовава силите на доброто и злото, призовава и страха, и надеждата. Вади едно кристално кълбо и нарежда на фараона да не отделя поглед от образите, които ще се появят в него, защото сред тях ще открие единствения, чиято молитва може да го спаси. 

Макар и с недоверие, тъй като за него се моли цял Египет, владетелят се подчинява и се вглежда в кълбото. Вижда как хората се подготвят за вечерна молитва и как от храмове, домове и улици към небето започват да се издигат бели птици с молбите им. Но... земеделецът иска Нил да не приижда, за да не отнесе реколтата, лодкарят иска реката да е пълноводна; стопанинът моли домът му да бъде опазен от набези, крадецът- да му се отвори добър случай. 

И всички тези птици се издигат, издигат нагоре докато се сблъскат една с друга и паднат отново на земята. А през това време Амон седи на трона си, всепогълнат от божественото си самосъзерцание...

Тогава вниманието на фараона е привлечено от една скромна палатка в началото на пустинята, където беден писар мъмри малкия си син, че се залисва в игри вместо да си изрече молитвата. Най- накрая родителите хващат детето и го принуждават да коленичи прилежно, но момченцето казва само : "Благодаря ти, боже, за мама, за тате и за всичко!" и хуква пак да играе. 

Писарят е недоволен от палавия си и несериозен син, но фараонът вижда нещо различно в кристалното кълбо. Бялата птичка с молитвата на детето се издига над всички останали, стига чак до трона на Амон и изписуква в ухото му: "...благодаря ти за всичко"...и богът, към когото отправят благодарност за каквото и да е без да му искат нищо, за миг се отърсва от величественото си самосъзерцание и хвърля светъл поглед към Египет.

А така над целия свят се разлива един миг тишина и спокойствие...

Картините изчезват. Халдеецът се обръща към фараона и го пита:

- Е, господарю, видяхте ли чия молитва може да ви спаси?"

- Да- отговаря той- но няма да я използвам за себе си, защото аз никога не мога да даря хората с миг тишина и спокойствие.

А аз си мисля, че за да забележим нещата, трябва просто да съумеем да обърнем поглед към тях, точно когато те са там и само чакат да ги видим....когато трябва да уловим мига не бива да отвръщаме очите си от него...

Мисля, че това е най- ценното,  около което е нужно да възпитаме светогледа си.

То е и моето пожелание.

P.S. Традициите престават да съществуват, когато няма вече кой да ги създава, а така изгубваме и част от себесъщността си.

GM copyright

Christmas Time

Коледа е

Do you remember the last time you sent a handwritten post card for Christmas?

And can you recall an obscure memory when you happened to receive and you yourself present a Christmas gift that 're too nice to use just at present ?

Hope you have a Holly Jolly Christmas!




Спомняте ли си кога последно изпратихте собственоръчно надписана пощенска картичка за Коледа?

А можете ли да намерите из паметта си онзи спомен, когато получихте и подарихте Коледни подаръци, прекалено хубави, за да ги използвате още сега?  

Светла и уютна Коледа!

GM copyright

Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света

Петък 13-ти е.

Обожавам черните котки. Козината им е винаги лъскава, плътна, придава им осанка каквато другите рунтавелки нямат.

Като бях много малка имахме черен котарак. Неопитомен. Дращеше и хапеше, не се даваше да го хванеш. Не влизаше вкъщи. Беше като „Скитникът и неговата сестра”. Идваше веднъж на 3- 4- 5 месеца. Задържаше се за малко и пак изчезваше. Защо се връщаше?

Вярно, хранехме го, а както пишеше граф Толстой: Жената е като котката- привързва се към дома, не към мъжа (ейййй, не запомних друго от тая тухла „Война и Мир”) Ако го перефразирам с оглед на котката, то тя се привързва към храната, не към стопаните. Но тогава, защо си тръгваше?

При едно от поредните си странства, повече не се появи. Котките, които не живеят в апартаменти, никога не умират удома.

Имаше семейство мърморанки пред блока. Това лято се появиха малки котета и до зимата се събраха 8 пухкави, големи писани. Хората ги хранеха, оставяха им вода. Кучетата не ги закачаха. Преди няколко дни видях, че е опъната предпазна лента при темела на блока, където се струпваха. Зачудих се защо и кой я е вързал. Няма сняг, няма падащи ледени висулки, никой не прави ремонт...но писаните липсваха. След 3 дни махнаха лентата. Два дни по- късно продължава да няма ни вест, ни кост от животинките. Останал е само един дебел рунчо, който явно не е бил на мястото, когато са опъвали предпазната лента...

Никога не съм вярвала в суеверия, не съм имала време и финанси да се занимавам с това. Да спазвам странни ритуали за късмет, безкъсметие, поличби, да водя бебето си да му леят куршум против страх, защото плачело понеже някой си бил гръмнал докато спяло и то се стреснало- Два дни след посещението при баярицата, се оказа, че детенцето е болно. Инкубационният период на една вирусна инфекция е 7-10 дни, все пак.

На мен винаги ми се е налагало да оцелявам в реалността. Тук, сега, веднага. Да отхвърля работата, да разреша належащия проблем. Това, последното, е многопластово в разбиранията на различните хора. Нещо като Пирамидата на Маслоу за градация на потребностите.

Покрай земетресението миналата година в прословутия форум БГмама, се водеше дискусия, че някои майки подготвят сакчета за „спешна евакуация” в случай на последващ силен трус. Тогава една от участничките споделяше, че не е правила нищо подобно, но като чете „колежките”, по- добре да стегне и тя такава чантичка, че само си гушка бебчето и се шашка при всяка вибрация. Десетина реплики по- надолу същата се беше включила отново в дискусията с въпрос: „Момичета, съвсем се обърках какво трябва да съдържа тази раничка за „спешна евакуация”- машата за коса трябва ли ми???”

Имам маша за коса, но, честно казано, съм я ползвала точно 2 пъти за 4-5 години.

Животът не ме научи да съм винаги първа, научи ме, че е важно в точния момент да съм последния Гаврош, но от вярната страна на барикадата; не ме научи винаги да съм печеливша, а напротив, че ще падна и ще се ударя, но ми показа, че трябва след това да стана...

...С какъв стоицизъм посрещаме ние падането на малкия Джек и малката Джил!

Но когато ние — възрастният Джек с посребрели мустаци и възрастната Джил с първите слаби „пачи крачета“ около очите — когато ние се спънем надолу по хълма и нашата кофа се разлее, о, небеса, каква трагедия настъпва.... Мистър Джек и Мисис Джил, слизайки от хълма, се спънали в един камък, сложен там, по всяка вероятност, от злите сили на вселената. Мистър Джек и Мисис Джил си ударили глупавите глави... и стоят и се чудят, че светът продължава да си гледа спокойно работата пред такова нечувано нещастие.

Не вземайте работата толкова сериозно, Джек и Джил. Разсипали сте кофата с вашето щастие, тогава се изкачете пак по хълма и я напълнете отново...А какво сте правили, че се спънахте? 

Погаждали сте си номера сигурно.

-Джеръм

...(животът) не ме научи да съм винаги права като човешко, т.е. морално, емоционално, социално същество- научи ме, че ще сгреша, но също ме научи да поправям грешките си, комуникирайки ги.

Вчера, вървейки по малка, тиха уличка, от отсрещния тротоар ми привлече вниманието силен крясък. Жена, претенциозно държаща цигара и около 10- годишно момченце. Не знам дали и какво е казало момченцето, но майката я чух- „Хайде пресичай, Боби! Стига си философствал! Много си ми интересен!”

От много хора съм чувала, че начинът ми на комуникация не им харесвал. Че съм странна, луда, за професионална консултация.

Напоследък забелязвам, че шаблонът на общуване е като интервю за работа- име, род, потекло, професионални амбиции, кариерни перспективи, имотно състояние- сухо, кухо, корпоративно... Хората са станали консуматори, ползватели наготово на еднократни опаковки от макдоналдс. На щанда в супермаркета си оправят 20 грамовата златна верига на врата и сърфират със смарт фона си докато чакат ред на касата, но си купуват чипс и кисело мляко от 30 ст. По- лесно е да пуснат тема във форум как да свалят гаджето отколкото да си  направят труд да разменят две приказки очи в очи с него/ нея. Опасно е- ще вземат да го/я забележат, чуят, усетят...и може да се замислят, а може и да прочувстват... 

Комуникацията е двустранен процес и постоянно учене, вслушване, разбиране, грешене, поясняване, желание за развитие и изграждане...

...а не безчовечна посредственост на отношението, в която:

Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.

Уви, хората са станали кухи, изпразнени черупки. Затова и у тях няма нищо тъжно.

Изгорих си дантелата на новата блуза като се опитвах да я парна с ютията сутринта в бързината. Все пак е петък 13-ти. Ядосах се. Помислих да я хвърля. Помислих и да обиклаям днес по кинкалериите да търся дантела за подмяна. После се сетих, че пред себе си имам стопено парче изкуствен найлон, а у себе си (удома) имам истински лен с вискоза и неизброими възможности за вариации с ръчно правена дантела на една кука.

Мисля, че застоялото кълбе си намери мястото сред голямата подредба на незабележимите неща.

GM copyright

"Спомням си как реагира (баща ми) когато му казах, че искам да стана писател. Рече ми: 'Ти можеш да напишеш нещо само в съавторство с кукумявка'. Още не мога да проумея какво искаше да каже. Ама че кютюк"

Уди Алън Из "Избрани откъси от дневника на Алън"

Да не си помислите, че чета Алън, защото го цитирам. Глупости. Бях си го купувала от нямай къде преди 5-6 годинки да си подпирам счупеното легло с него и тотално не ми хареса.  Леглото пак хлътваше като легна. А скрибуцането му хич не се повлия.  Даже с времето се превърна в горък грохот. 

Но тогава бях помияр- купувах де що читаво нещо цъфнеше на пазара. Пък то се оказа, че има страшно много нечитаво. Като уникалната тенденция да се превеждат О'Хенри и Моъм в сегашно време. Или издателство Колибри да бълва томчета на Удахус с повече правописни грешки отколкото е способен да направи първолак със завързани очи. 

Ала това беше, защото нямах компютър. Пък сега вече имам.

Затова нямам нужда да проумявам каквото и да е. Имам си гугъл и електронни медии.  

От друга страна, имам и достатъчно меродавна преценка да оценя, че не мога да пиша. Така си направих блог. Който не става за даскал, зоват го за директор.

А който няма скрупули да се изразява публично в проза /лидерите на протеста из университетските даскали, например/ рано или късно се полакумява и за мерена реч или поне бели стихове/лидерите на държавата из парламента/

Понеже аз съм социално животно по природа, да не остана по- назад от тълпата. Та кой знае защо, наместо вдъхновение, в главата ми изплува образът на д-р Равик докато си свиваше папироса...Така се увлякох в литературни въжделения на хаос....

Папирус или папироса...

и не отблъсквай чашата със калвадоса;

Една съдба така смутена;

Да бъдеш или не- дилема.

Кога последно пи до дъно

от медовина в шарена кратуна?

Какво намери във торбата,

оставена на края на дъгата-

надежда, смисъл и тъга?

Или дълбока тъмна празнота.

....

Това е, скъпи мой тъкачо,

на мисли мъдри, познавачо,

човешки просто, уморено,

банално, скучно, отегчено.

Живот назаем и на кредит,

През куп за грош, за продан, не ли?

В теглилки сложиш ли го за мерило-

тежат, клонят, блюдото криви.

Не би могъл да го изпълниш,

Уви, не знаеш как- що мълвиш?

И нов прийом не ти се търси,

без туй не ти утърва. Тъй си е.

..........

GM copyright