Из "Един хуманист" по Ромен Гари и за хуманността

"Когато в Германия дойде на власт фюрерът Адолф Хитлер, в Мюнхен живееше някой си Карл Леви, фабрикант на играчки, жизнерадостен човек, оптимист, който вярваше в човешката природа, в добрите пури, в демокрацията, убеден, че разумът, мярката и известно вродено чувство за справедливост, въпреки всичко тъй широко разпространено в сърцата на хората, ще надделеят над мимолетните криволици.

На предупрежденията Леви отговаряше с добродушен смях, предлагаше на приятелите си чашка ликьор и вдигаше своята "за човешката природа", на която, казваше той, напълно се доверявал.

…

Господин Леви за пръв път леко се притесни. Влезе в библиотеката си и обходи с поглед книгите, които покриваха стените. Гледа ги дълго и сериозно: всички тези натрупани съкровища говореха в полза на хората и ги защитаваха, пледираха за тях и умоляваха г-н Карл да не губи смелост и надежда. Платон, Монтен, Еразъм, Декарт, Хайне... Трябваше да има доверие в тези видни пионери. Трябваше да има търпение, да даде на човечността време да се прояви, да се ориентира в безпорядъка и недоразуменията и да надделее. 

Господин Карл имаше на служба едно почтено семейство от Мюнхен, което се грижеше за него от 15 години. Често, когато господин Карл се чувстваше малко самотен, той канеше приятеля Шуц в библиотеката и там с пури в уста те си говореха дълго за хуманизма, за свободата и за всички онези прекрасни неща.

…

Фабриката за играчки върви възхитително. През 1950 година хер Шуц успява да я разшири и  да удвои печалбата си. Всяка сутрин фрау Шуц сваля букет свежи цветя (в скривалището) които поставя на нощното шкафче на хер Карл и го храни с лъжичка, защото той вече няма сили да се храни сам. Сега едва успява да говори, но често очите му се пълнят със сълзи и признателният му поглед се спира на лицата на тези чудесни хора, които толкова добре съумяха да запазят доверието, което им бе гласувал на тях и на човечеството като цяло."

Възпали ми се синузитът нощес. Не си бях отглеждала такава фауна досега. Не можах да мигна цяла нощ, нито с едно, нито с две очи (бърборихме си ала лингвистки с една дружка как на английски се използва: 'а wink of an eye’, но 'blink with eyes') Опитах с всички бабини илачи- сок от лук, физиологичен разтвор, лайка и мед, ксилометазолин… Вчера през деня звъннах на джипката в работното й време в опит да си изкихам направление, но тя два пъти последователно ми тресна слушалката на половин фраза. Разбира се, не ми бе отказана помощ, напротив- имах 'успокоението', че мога да отида днес към 9 часа пред кабинета й, да изчакам "многото записани за 2-3 часа", и може и да ми даде листче за УНГ. А аз да си пусна един ден отпуск, за да се кланям като петел пред идиокретенизмите на кокошка с изпит мозък. На третото обаждане аз я успокоих, че й е крайно време да си получи жалбата и си възвърнах част от накърненото достойнство с присвояването на авторитарния акт на затръшване на телефонния атрибут.

Нощес започна полека да се появява оток под дясното ми око и накрая, към 5 сутринта се осмелих да отида до ИСУЛ. От където едва ли не ми теглиха една, правиха си демонстративни физиономии, че ги безпокоя в спешен кабинет за такова си нещо! и си плащам прегледа. (Редно е да вметна, че имаше и други пациенти преди мен, така че не съм ги вдигнала специално, просто ги заварих)

Чумериха ми се, дума не обелиха, защото са богопомазани, а аз- някакъв си тъп пациент, изписаха ми 3гр антибиотик/24ч по конски и когато единствено попитах, докато се постигне комулативният ефект от антибиотика до 2-3 ден, аз зъби ли ще стискам в това състояние (защото има промивки, нагревки и др. с които може да се облекчи симптоматиката, които ми се стрелкаха през мисълта в този момент) получих махленския отговор на едва ли не уличен бияч, със съответните интонация, жест, сприхавост - "Ми купете си лекарствата"..само 'ма'- то липсваше.

Преди няколко години имаше случай на джи пи, което не можа да различи симптомите на менингит на собственото си дете и го изпусна. Да не отварям дума за хилядите случаи на лекарски грешки спрямо пациенти. Добре, че както казваше един познат, трудно се мре- за това трябва квалифицирана помощ.

Следователно, ако преценката на неквалифицирано лице за медицинското му състояние е немеродавна относно решението да потърси консултация в регламентираните за това звена, часове и заплащане (все пак, не съм викала линейка, просто се 'предредих' на опашката за плащане на медицинска услуга с цел спестяване на осезаем симптоматичен дискомфорт в резултат на безхаберия в системата) то предлагам да се направи списък със симптоми, при които е разрешен достъпът до мед. помощ и спешна медицинска помощ. 

Например: Ако сте в кома, свържете се незабавно със 112 и разкажете за GPS локацията си, генната си обремененост и пломбите на кътните си зъби, а от там ще предадат на координатор.
И накрая, както се е случвало, при това в почивен ден!, ще имате време да прекосите един квартал пеша, да вземете такси, да закарате пациента в болница на Околовръстното и обаждайки се от там да предупредите линейката да не ви чака на адреса, насреща да получите отговор: "А, така ли, ми тогава няма да пращаме линейка"
?!

Както пише на листовките на лекарствата: Ако започнете да се задушавате, незабавно потърсете вашия лекар. Че ако е чужд лекар, в спешен екип, може да ви напсува понеже няма какво друго да направи.

Някога имах джи пи, което беше отишло на адрес. При връщането му сестрата го посрещна в чакалнята с въпроса:

- Д-ре, какво стана?

- Какво да стане, какво да стане. Човекът прави инфаркт, аз седях и гледах умно.

GM copyright

Ал уд*

Този път ще публикувам нещо чуждо...., но красиво....красивo до болка...болка на "оплетени около дантелена кърпичка пръсти".*
(как ли щях въобще да пиша, ако не помнех що са то анжамбманите)
Нещо, към което ме подтикна размисълът над един *разказ на Ромен Гари, преведен в разкошен стил и умелост на изразните средства...
Съжалявам за липсата на собствена оригиналност, но в малкото почивни часове, в които главата ми остава свежа напоследък, се усещам, че не смогвам да бъда и 'творец', и 'писател' едновременно.
.....

Най гонената дума е "любов", милорд...
Най-бързо идва и (неспряла) шета
под всеки кривнал клепосвод.
Без цел. Така!...
Заради нея кладенци копаят,
освестят я от вещерството,
сляпо да ги очерпи чакат
с нов безспокой стрели
и, премалели от звезди,
отпенени моря разриват...
Потулят гейзерите, скриват,
та чак небета пастрят от хъс
и тайна драгост за нагъл хал...
(Нали не вярваш да греша ?!)
Пък любовта...
Търпи.
До смях...
Или до полъх.
От слепи удари не я боли.
Разплита си чорапа тя
след всяка капка скръбна жал
по плам...нарочено заспал ,
а после тича ...
Да заприлича на момиче!
Кажи, сеньор, това ли значи да обичаш?

Неизвестен автор из нета

.....

GM copyright

The difference between a master and a beginner is that a master has failed more times than the beginner has ever tried

(Google + ме замеря с разни крилати цитати, колкото и да го ограничавам. Недостатък на социалните мрежи.)

Jiro Dreams of Sushi

Jiro е майстор на най- доброто суши в Токио. Ресторантчето му е невзрачно свито в един от подлезите на метрото. Резервациите се правят за 6 месеца напред. Цените са не по- малко впечатляващи. Останал без майка и продаден от баща си в невръстна възраст, целия си живот Jiro прекарва в стремеж да се самоусъвършенства. На 84 години той все още вярва, че някой ден ще успее да приготви перфектното суши. В Япония това се цени.

“Nobody’s Perfect"

Когато Мерилин Монро прави една от брилянтните си роли, вечерта режисьорът, който специално е искал да й благодари за изпълнението, я намира натровена с приспивателни и шампанскo. Връща се в студиото и съобщава на собствениците, че едва ли тя ще успее да довърши започнатите филми. Те сухо отвръщат: "Прекалено си драматичен". Той се сепва и пита:"А ако бях влязъл тук и ви кажех, че е получила сърдечен удар пак ли така щяхте да реагирате?"

Отговорът е по- бърз и непоколебим отколкото лъч светлина би прекосил стаята: "Ако беше получила сърдечен удар, щяхме да вземем парите от застраховката.”

Lost my wit

Низах, пренанизвах, греших, разпилявах безследно миниатюрни мъниста, изкривих две игли, поубодох си пръстче- две, скъсах корда. Открих, че имам достатъчно богат арсенал инструменти, за да заинтригувам всеки майстор:) Не се бях занимавала досега и не вярвах, че имам търпение за нещо подобно.

Май-май и фотоапарaтчето ми вече остарява. Резултатът пък се получи далеч от образеца си из руските мастерски класовe. И музата ми за писане отдавна ме напусна… както птиците отлитат на север през зимата…

Но поне опитах.

GM copyright

Алиса страшно се обърка. Забележката на Шапкаря* изглеждаше съвсем безсмислена, а все пак беше казана на разбран език.

*"Ти тук каза всичко.

Ако е речено, Байкал и Фиц Рой ще чакат. Но има и хора, а те няма да чакат още дълго"

Познавах бегло човекa- спорадични, формални контакти за няколко неусетни, залутани години... 

Чужденец, имигрирал отдавна. Пътувал на няколко континента. С по- прецизни познания по български език от много образовани грамотни българи. Винаги, без изключение, приветлив, непосредствен, отзивчив, ентусиазиран. Винаги със забавна, но лична история за разказване, макар и помежду няколкото служебни реплики. Може би така по- лесно се градят контакти. Със сигурност си е имал своите чепове и прегрешения. Съвършени хора няма.

Ведър и изпълнен с живец разказа как е събрал светилата на медицината- лични приятели и доказани професионалисти, и цялото му същество ликуваше колко свежест лъха от живота.

Видях го за последно в едно кафенe. Отново покрай формалности. Пред мен седеше човек стреснат, напрегнат, озъртащ се, тревожен. Очакващ нищо и всичко. Нямаше значение. И двете бяха еднакво плашещи.

...

Преди година и половина пиян бакшиш налетя на автобусна спирка на Цариградско шосе. Уби шепа млади хора. Момичето беше излязло току що от работа. Прибираше се и говореше с приятеля си по телефона.

...

Спомняте ли си на какво е символ осуканото бяло- червено конче?- стръкче пълнокръвен Живот.

Сладък като дъхав ликьор, плътен като домашен шипков мармалад, трапчив като сок от черен касисис, ароматен като подмамния мирис на горска ягода.

Превърнал фантазното в осезаемост. 

Уви. 

Понякога трябва мъничко помощ, колкото само щипка животворност от снопче Провансалски билки...Но няма.

Това не е от нещата на почит в нашето съвремие. Има по- ценни придобивки…

Имаме и цяла дузина безлични кончета, осукани около китките.

GM copyright

Подслушан разговор

***

Беше градина с цъфнали рози.
- Добър ден - казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? - попита ги той смаян.
- Ние сме рози - казаха розите.
- Ах! - възкликна малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди, всичките като нея!

***   

Попаднах на таксиметров шофьор.

- Абе защо ме питаш ще те закарам ли, бе момиче! Аз щом съм на стоянката, значи съм се съгласил!

Потегли и продължи:
- Има разлика между шофьор на такси и таксиметров шофьор.
- Каква е?- попитах с лека усмивка и снизходително прикривайки високомерие и досада. Отговорът започна очаквано:
- Огромна...
...първият никога няма да ви закара от Орлов мост до Университета, докато вторият ще го направи.

Пък и да бяха повъвели някои правила. А те сложиха изискване за години на колите. Наместо като видиш една почистена кола, с измити стъкла, да се качиш в нея. 

Че и за нас да има критeрии. Такива стари- брадясали и нестригани като мен да не ни пускат. Да ни наложат изисквания, пък и аз ще си облека ризка, ще се среша.

Трябва малко да си психолог в тая работа. Преди няколко дни карах бременна жена към родилното. Питам я:
- Как e?
- Стискам още.
- Мъж, приятел няма ли с теб?
- Има, има, но ей сега, точно по празниците, замина командировка. Ей сега точно самичка останах!
- Е, спокойно де. Нали всичко си си приготвила, сакчето ти е стегнато, спокойно, аз ще карам полека, всичко ще се нареди.

Ако беше шофьор на такси, ще кресне: "Кво си ми захленчила тука!"
....

Оная вечер, пак по празниците, карам по булеварда. Mаха ми едно момиче. Беше в три през нощта. Пита ме може ли до Славейков да я закарам. Качва се и като ревна това дете. Викам й:

-Чакай бе, девойче, успокой се, какво е станало? Не казва, реве, та се къса. Проблеми си има някакви. Пак питам: 

-Добре де, поспри, поспри и ми кажи пушиш ли?
- Да.
- Ето ти тогава една цигара. Ха, запали, пък кажи....

 
...- Обичала ли си? Обичали ли са те? Знаеш ли какво е това? Със сигурност искаш пак да ти се случи! :)))

Но той всъщност не обещавал, а проучвал. Защото, ако тя е любила и е разлюбвана, тогава той спокойно можел да излиза с жена, която е наясно, че мечтите не се сбъдват.




   

(Не бих посмяла да сложа многоточие, текстови разделител, дори да замълча. Не зная какво друго да направя освен да се притая, сниша и да  оставя бяло полe) *

Мили мои, колко игли могат да се забият в едно иглениче на Коледа?

- Ала аз се разбърборих,- додаде спътникът ми преди да сляза.- Извинявайте. Женените мъже знаят да си мълчат, но аз останах ерген и затова...



_____________

 *P.S.  'Mi bella Princesa, your funny little dwarf will never dance again.’ 
'But why will he not dance again?' asked the Infanta, laughing. 
'Because his heart is broken,' answered the Chamberlain.
And the Infanta frowned, and her dainty rose-leaf lips curled in pretty disdain. 'For the future let those who come to play with me have no hearts,' she cried, and she ran out into the garden.

“The Birthday of the Infanta”- A Fairy Tale by Oscar Wilde

GM copyright

Талмудска притча разказва за подвизите на Александър Македонски. При едно от поредните си завоевания, повелителят на света се натъква на препълнена съкровищница, а насред купищата злато и скъпоценности намира останките на човешки череп.

Великият воин презрително захвърля зловещата кост настрана. Тогава стар мъдрец се доближава и му казва:

- Господарю, не се отнасяйте с такова пренебрежение към тази човешка останка. Нямате представа колко много мъдрост е съсредоточена в нея.

Изненадан от подобна дързост, Александър властно изисква обяснение. Мъдрецът настоява да сложат черепа в блюдото на везни, а на насрещната страна да започнат да изсипват скъпоценности докато натежат и наклонят мерилката.

Купчината благородни метали се трупа и трупа докато вече не може да се побере в паничката, но кухият череп продължава да тегли кобилицата към себе си.

Всички присъстващи са стъписани що за чародейство е това. Единствено мъдрецът се навежда, загребва в шепа малко пръст и я изсипвя пред черепа- там, където са отверстията за очите.

Блюдото на везните тутакси олеква и се издига нагоре.

Само пръстта утолява и последния човешки ламтеж.

Бъдни вечер е.

Сред щурмуването на МОЛ-а, суетнята около семейната трапеза с питката, купена от супермаркета и списъците до Дядо Коледа в червения костюм на Кока- Кола, как мислите, остана ли някой да си спомни да пише на полковника?

GM copyright

Както беше казал Марк Твен,

има хора, които са си сбъркали професията :)

В автобиографията си Самюъл Клемънс пише:

Винаги са ми казвали, че съм бил болнаво, изнежено, капризно и хилаво дете и през първите седем години от живота ми са ме крепили главно с лекарства. Когато майка ми караше осемдесет и осмата си година, веднъж й подметнах:
— По онова време сигурно непрекъснато си се тревожила за мен.
— Да, непрекъснато.
— Страхуваше се, че няма да ме бъде ли?
Калената жена, отгледала 5 момчета и разделила се с 3 от децата си (бел. моя) след известно мълчание — очевидно за да премисли — отвръща:
— Не, страхувах се, че ще те бъде.

GM copyright