Алиса страшно се обърка. Забележката на Шапкаря* изглеждаше съвсем безсмислена, а все пак беше казана на разбран език.

*"Ти тук каза всичко.

Ако е речено, Байкал и Фиц Рой ще чакат. Но има и хора, а те няма да чакат още дълго"

Познавах бегло човекa- спорадични, формални контакти за няколко неусетни, залутани години... 

Чужденец, имигрирал отдавна. Пътувал на няколко континента. С по- прецизни познания по български език от много образовани грамотни българи. Винаги, без изключение, приветлив, непосредствен, отзивчив, ентусиазиран. Винаги със забавна, но лична история за разказване, макар и помежду няколкото служебни реплики. Може би така по- лесно се градят контакти. Със сигурност си е имал своите чепове и прегрешения. Съвършени хора няма.

Ведър и изпълнен с живец разказа как е събрал светилата на медицината- лични приятели и доказани професионалисти, и цялото му същество ликуваше колко свежест лъха от живота.

Видях го за последно в едно кафенe. Отново покрай формалности. Пред мен седеше човек стреснат, напрегнат, озъртащ се, тревожен. Очакващ нищо и всичко. Нямаше значение. И двете бяха еднакво плашещи.

...

Преди година и половина пиян бакшиш налетя на автобусна спирка на Цариградско шосе. Уби шепа млади хора. Момичето беше излязло току що от работа. Прибираше се и говореше с приятеля си по телефона.

...

Спомняте ли си на какво е символ осуканото бяло- червено конче?- стръкче пълнокръвен Живот.

Сладък като дъхав ликьор, плътен като домашен шипков мармалад, трапчив като сок от черен касисис, ароматен като подмамния мирис на горска ягода.

Превърнал фантазното в осезаемост. 

Уви. 

Понякога трябва мъничко помощ, колкото само щипка животворност от снопче Провансалски билки...Но няма.

Това не е от нещата на почит в нашето съвремие. Има по- ценни придобивки…

Имаме и цяла дузина безлични кончета, осукани около китките.

GM copyright

Подслушан разговор

***

Беше градина с цъфнали рози.
- Добър ден - казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? - попита ги той смаян.
- Ние сме рози - казаха розите.
- Ах! - възкликна малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди, всичките като нея!

***   

Попаднах на таксиметров шофьор.

- Абе защо ме питаш ще те закарам ли, бе момиче! Аз щом съм на стоянката, значи съм се съгласил!

Потегли и продължи:
- Има разлика между шофьор на такси и таксиметров шофьор.
- Каква е?- попитах с лека усмивка и снизходително прикривайки високомерие и досада. Отговорът започна очаквано:
- Огромна...
...първият никога няма да ви закара от Орлов мост до Университета, докато вторият ще го направи.

Пък и да бяха повъвели някои правила. А те сложиха изискване за години на колите. Наместо като видиш една почистена кола, с измити стъкла, да се качиш в нея. 

Че и за нас да има критeрии. Такива стари- брадясали и нестригани като мен да не ни пускат. Да ни наложат изисквания, пък и аз ще си облека ризка, ще се среша.

Трябва малко да си психолог в тая работа. Преди няколко дни карах бременна жена към родилното. Питам я:
- Как e?
- Стискам още.
- Мъж, приятел няма ли с теб?
- Има, има, но ей сега, точно по празниците, замина командировка. Ей сега точно самичка останах!
- Е, спокойно де. Нали всичко си си приготвила, сакчето ти е стегнато, спокойно, аз ще карам полека, всичко ще се нареди.

Ако беше шофьор на такси, ще кресне: "Кво си ми захленчила тука!"
....

Оная вечер, пак по празниците, карам по булеварда. Mаха ми едно момиче. Беше в три през нощта. Пита ме може ли до Славейков да я закарам. Качва се и като ревна това дете. Викам й:

-Чакай бе, девойче, успокой се, какво е станало? Не казва, реве, та се къса. Проблеми си има някакви. Пак питам: 

-Добре де, поспри, поспри и ми кажи пушиш ли?
- Да.
- Ето ти тогава една цигара. Ха, запали, пък кажи....

 
...- Обичала ли си? Обичали ли са те? Знаеш ли какво е това? Със сигурност искаш пак да ти се случи! :)))

Но той всъщност не обещавал, а проучвал. Защото, ако тя е любила и е разлюбвана, тогава той спокойно можел да излиза с жена, която е наясно, че мечтите не се сбъдват.




   

(Не бих посмяла да сложа многоточие, текстови разделител, дори да замълча. Не зная какво друго да направя освен да се притая, сниша и да  оставя бяло полe) *

Мили мои, колко игли могат да се забият в едно иглениче на Коледа?

- Ала аз се разбърборих,- додаде спътникът ми преди да сляза.- Извинявайте. Женените мъже знаят да си мълчат, но аз останах ерген и затова...



_____________

 *P.S.  'Mi bella Princesa, your funny little dwarf will never dance again.’ 
'But why will he not dance again?' asked the Infanta, laughing. 
'Because his heart is broken,' answered the Chamberlain.
And the Infanta frowned, and her dainty rose-leaf lips curled in pretty disdain. 'For the future let those who come to play with me have no hearts,' she cried, and she ran out into the garden.

“The Birthday of the Infanta”- A Fairy Tale by Oscar Wilde

GM copyright

Талмудска притча разказва за подвизите на Александър Македонски. При едно от поредните си завоевания, повелителят на света се натъква на препълнена съкровищница, а насред купищата злато и скъпоценности намира останките на човешки череп.

Великият воин презрително захвърля зловещата кост настрана. Тогава стар мъдрец се доближава и му казва:

- Господарю, не се отнасяйте с такова пренебрежение към тази човешка останка. Нямате представа колко много мъдрост е съсредоточена в нея.

Изненадан от подобна дързост, Александър властно изисква обяснение. Мъдрецът настоява да сложат черепа в блюдото на везни, а на насрещната страна да започнат да изсипват скъпоценности докато натежат и наклонят мерилката.

Купчината благородни метали се трупа и трупа докато вече не може да се побере в паничката, но кухият череп продължава да тегли кобилицата към себе си.

Всички присъстващи са стъписани що за чародейство е това. Единствено мъдрецът се навежда, загребва в шепа малко пръст и я изсипвя пред черепа- там, където са отверстията за очите.

Блюдото на везните тутакси олеква и се издига нагоре.

Само пръстта утолява и последния човешки ламтеж.

Бъдни вечер е.

Сред щурмуването на МОЛ-а, суетнята около семейната трапеза с питката, купена от супермаркета и списъците до Дядо Коледа в червения костюм на Кока- Кола, как мислите, остана ли някой да си спомни да пише на полковника?

GM copyright

Както беше казал Марк Твен,

има хора, които са си сбъркали професията :)

В автобиографията си Самюъл Клемънс пише:

Винаги са ми казвали, че съм бил болнаво, изнежено, капризно и хилаво дете и през първите седем години от живота ми са ме крепили главно с лекарства. Когато майка ми караше осемдесет и осмата си година, веднъж й подметнах:
— По онова време сигурно непрекъснато си се тревожила за мен.
— Да, непрекъснато.
— Страхуваше се, че няма да ме бъде ли?
Калената жена, отгледала 5 момчета и разделила се с 3 от децата си (бел. моя) след известно мълчание — очевидно за да премисли — отвръща:
— Не, страхувах се, че ще те бъде.

GM copyright

Хайнрих Шлиман, Биатрикс Потър и що е то 'фриволите'

"Дао-то на Пух", 
"Дъ-то на Прасчо",
"Кант и птицечовката"….

Безброй вариации за свободното време на “Героя на популярния роман” ала Джеръм:

Героят на популярния роман... е гений във всичко. Когато ... му хрумне да вкуси духовна храна, той отива в библиотеката и направо иска Платон или Аристотел... В библиотеката имат Платон и Аристотел в превод, но героят иска да ги чете в оригинал и затова с помощта на речника ги превежда обратно на старогръцки. И върши това, сякаш си играе, без никакво усилие.

Спомням си едно интервю с Георги Лозанов. Изневиделица му изстреляха върпоса как се е справил през следването си с Кант. Очевдино, както се прави за такива интервюта и такива участници, отговорът му беше подготвен и подобаващо контекстуален: “Кант е много лесен за разбиране- започна телевизионерът без да се замисли- трябва ви само един маркер, с който да подчертавате главните изречения, от там насетне всичко става понятно”. (цитирам по памет)

Пишат, че когато Кант е публикувал трудовете си, народонаселението е било толкова посредствено и с така първично съзнание, че хората гледали тия дебели тухли, пощили си главите (заради въшките) и се чудили какво да правят с тази невоъбразима и невнятна записана лудост.

"Няма винаги да ти е топло докато четеш”, отвориха ми очите за живота някога. И бяха прави. Няма как да не ти къркори стомахът, но да седиш и да конспектираш, няма как да не ти шумят с кръпкосани сака, разпаднали се обувки и разпалени диалози, водени с невидим събеседник. Всъщност в Народната библиотеката има много такива кибици. Друго не им е останало.

Хайнрих Шлиман не е имал системно образование. Като малък се сблъсква както с реалността- с баща- проповедник и пияница, така и с вълшебния свят на “Илиада”, от който никога не излиза.

Работи като носач и товарач по доковете. Прибира се късно вечер в едно схлупено таванче и започва да повтаря и преповтаря, зазубряйки на изуст, текстове от различни книги на различни езици докато влуди съседите си. Научава 7 езика. 

Години по- къснo, с тиранична жестокост ще започне да учи жена си- момиче от родното му село, което е избрал по снимка и след като е писал до пастора има ли някоя подходяща за него- като говори с нея само на даден език и стига до насилие и ярост, ако тя не го разбира, а едва- що започнала да се справя, сменя езика със следващия.

Като любител- археолог прави няколко неточни предположения. Достатъчно, за да попадне под презрителното снизхождение на гилдията, но мечтата му да открие Троя не го напуска. 

Минават години. Той е напълно разорен, работниците са си тръгнали от разкопките заради дълго неплащани надници. Обхождайки за последно мястото на рухналия си живот, по зазоряване, проблясък привлича вниманието му. Приближава се да разгледа... Жена му сваля шала си и върху него се изсипва златно съкровище.

Дали мислите ни предопределят света и съдбата ни или дълбоко интуитивно и атавистично в нас е заложено нещо, което реагира, преди още да сме се осъзнали, на проекциите на света върху нас? 

Де да можех да отговоря. Може би животът ми щеше да е друг…когато чух въпроса, докато разнасях, още дете, из къщи емблематичното томче на Хектор Мало:* "Като бъдеща перспектива ли го четеш това?” 

Когато с умиление се прехласвах по първата си среща със Зайчето Питър в невероятните филмчета по Биатрикс Потър без да подозирам, че 20 години по- късно ще попадна на пълното, цветно и авторски илюстровано издание на “Вещицата на Лейк Дистрикт”, както са хулели децата сопнатата, облечена винаги в черно, вдовица на издателя на книжките й... вложила цялото състояние от печалбите си за опазване на Езерната област и оставила изключителни рисунки за архивите на Кралското дружество по микология.

Когато от едното кръгче, обрамчено със синджирче, което единствено умеех да плета на една кука- самo толкова бяха успели да ме научат- започнах да правя уникални рокли, по които очите ми дълго бяха пробягвали с нескрито възхищение и открито нeведение из дебрите на руските майсторски журнали.

Когато през лятото, прибирайки се уморено, от далеч съзрях група дечурлига да играят на смартфоните си до оградата на едно училище и аха подминавайки, си помислих, че така вглъбени в екранчето, досущ приличат на онези, през зимата, там, в другото училище… а в следващия миг чух “Здравейте, госпожо.” :)

Когато най- сетне дойде време и за първите ми, макар и доста проскубани и неравноделни, опити с фриволите. Също нещо отдавна заиграващо се с мислите ми, което се превърна в снопче реалност от живота ми.

Един живот стига за всичко, но не винаги всичко намира и мястото, и времето, за да ни даде възможност да го изживеем, вместо да го преживяваме :)

_______________________
* На моето томче беше преведено като Хектор Мало

GM copyright

Бягащи мисли, сенки над спомена...*

*
Когато Япония се озовава на ръба на война за шогун, Торанага- сама се намира в най- малката и далечна провинция, в пълна изолация, на края на разпокъсаната от междуособици империя. Вечерта на обявяване на военните действия, сред всеобщата еуфория, екзалтация и нездрав ентусиазъм, той пробягва с поглед по лицата на подчинените си военачалници и неизбежно през съзнанието му се стрелка мисълта как е възможно всички тези най- отбрани мъже около него да са толкова глупави, наивни, недалновидни, за да не осъзнават, че само истинско чудо е в състояние да ги спаси от тотална гибел....

Цяла една книга за търпението, за очакването, за съчиняването на красив стих преди момента на сепуку или преди изчитането на съдбовен държавнически въпрос, за примирението с карма.

Книга, която започва с това, че един европеец- еретик се хвърля в невнятен устрем върху един монах и чупи кръста на врата му. Годината е 1600-та.
Реакцията е точно миг преди главата му аха да се търкулне в пясъка от  замах на меч, като на най- прост ета, стоящ по- ниско от предмет.

Двата тома на "Граф Монте Кристо" са завършени с мотото "Чакай и се надявай!" Глупости. Дюма е имал армия от писатели, драскачи, дописници, които са разигравали и подобрявали денонощно диалог след диалог докато последният най- накрая бъде одобрен в най- въздействащия си вариант. След това Дюма- баща  е издавал публикацията със своето име отдолу.

Нерон пали Рим за свое поетическо вдъхновение и разпорежда убийството на arbiter elegantiarum, а Петроний само поглежда красивата Евника и добавя последния щрих към смъртоносното писмо на императора с: "Аз живях, както искам и ще умра, както ми харесва."

***
Подариха ми бяла хризантема. Случайно, на улицата. Малко клонче, откъснато в бързината, с листенца, леко попарили свежестта на младата чепка, но омайващо бяло в сърцевината на венчелистчето...
После ми пожелаха сайонара.

P.S. Човек трябва да умее да каже "Сбогом".

GM copyright

`How do you know I'm mad?' said Alice. `You must be,' said the Cat, `or you wouldn't have come here.'

...and this time it vanished quite slowly, beginning with the end of the tail, and ending with the grin, which remained some time after the rest of it had gone.

"Доверието между лекар и пациент е много важно"

 „Нямате време да четете, имаме много (декларации) да попълваме. Ако ми се доверите на обяснението... в отделението в момента няма студенти...” –иска се декларирано съгласие, че пациентът им разрешава  да се учат...а няма такива освен обичайно пребиваващите.

"Няма значение какво вие казвате, вие може да си говорите всичко!" -напомня ми клада на вещици през Средновековието.

"...системата е така объркана", че изглежда кръвната група може да се мени на всеки няколко дни и според всяка лаборатория,  и така през целия живот. Нещо като кампанията "Учене през целия живот". Само дето в тия среди отдавна никой не помни к’во е т’ва.

"Чакай да я видя (пациентката). Не помня какво съм казвала” преди 15мин за предстоящата манипулация

"Как си мисли д-р Х, че ще й го направи!” -пациентът е 3-то л. ед. ч. докато пребивава в пълно съзнание и присъствие на духа  в помещението;  разговорът е между неквалифицирани по отношение на процедурата служители, явно с простата цел- ползване на езика  като анатомичен орган

Може ли да има трайни последици от предприетите действия?-  "Ако имате планове в подобна насока, по- добре да ги реализирате, за да сме спокойни"

 

Преди няколко години в театралния афиш се появи заглавието  „Кола Брьонон”- „иновативна” пиеса, обещаваща нетрадиционен подход, сериозна тема, читави актьори, интерактивно и креативно оформление...

Татяна Лолова си тръгна от премиерата преди бурните аплодисменти.

Но думата ми беше за специалните ефекти. Вместо антракти, в кратките интермедии, в които трябваше да се сменят сцените, се пускаше звуково- визуална програма от цветни светлини и нахлуващи от всички посоки, разбъркани, сподавени, недоизказани гласове...някаква черга от звуци, долитащи сякаш от спарената атмосфера на съботен пазарлък насред Юч Бунар.

Не знам защо ми дойде на ум да структурирам темата по този начин...

В "Цитаделата" на Арчибалд Кронин лекарят се чудеше как е възможно най-престижната и хвалена болница за лекуване на белодробни заболявания да е в сърцето на Лондон, насред лепкавите изпарения от Темза, гъстите душни мъгли и саждивия смог. Как се очаква пациент, който постъпва в сумрачните помещения, в които не са влизали свеж въздух и дневна светлина от десетилетия, да се излекува там, при условие, че той си подписва присъдата на труп за упражнения по аутопсия още с прекрачването на прага.

В "Мадам Бовари" Флобер рисува до там натуралистично, че чак ти затлачва гърлото от кал как, ако ще и подобие на магаре да вържеш на някой селски кръстопът и просто да го държиш там достатъчно дълго, накрая то ще получи тапия за лекар.

_ _ _ _ _

Отвратена съм. В началото мислех, че проблемът на българската здравна система е политиката на няколко силни на деня, които си поделят лъвските пайове от лекарствата за терминално болни и медикаментозно зависими заболявания докато лекари и пациенти са на двата края на максимата "разделяй и владей". Избиват се помежду си, залутани в кошмарните битовизми на неизбежността. 

Мислех си, че на мед. специалистите трябва да им се забрани да са администратори и драскачи на купища хартия и да се задължат да се учат, четат, интересуват, развиват, и чак тогава да получават бялата престилка за увенчаване на личностното си развитие и професионалните си достояния, а не като априори (т.е. преди всеки! опит) даденост, върху която да се постави кухата претенция за хуманност.

Само че системата не е нещо абстрактно и спуснато свише. Тя е хората, професионализмът им, интеракцията между тези звена.

Не искам да стъпвам в болница! Не искам ръката ми да е посинена и болезнена от рамото до китката повече от 10 дни след манипулация, направена, само за да някой да си върже гащите и без обективна, медицинска и друга необходимост.

Не искам да не мога да вървя нормално от болки повече от седмица, защото всяко по- рязко хлътване на стъпалото предизвиква такива. Не желая да ми бъде вменявана вина, че реагирам, когато:

     * инструментите не са читави и за да се завърши процедурата без да се довърши пациента, е нужно да ги заменят с нов комплект

    * лекуващият лекар не може да се справи с манипулацията и тя трябва да бъде довършена или частично извършена от друг колега

Не искам да стъпвам в болница, защото някой/ някои ще  си го отнесе/ат заслужено.

Както казваше мишката на Ено Рауд на котката:

- Никой няма да се остави да го изядат доброволно! И това е природен закон! 

А това тук е мила, родна социална действителност.

GM copyright