Малко позакъснели за надбягванията в Аскот....,

но пък си струваше да закърфичим Илайза Дулитъл :)

GM copyright

Що ще да е то...?

Малък жокер за съспенс преди крайния резултат ;)

GM copyright

Пролетни вариации

GM copyright

A Little White Riding Hood

GM copyright

ИГОЛЬНИЦА*

Живял някога, в незапомнени времена…така сме свиканли с приказния изказ, че дори подсъзнателно не улавяме парадокса, заключен в думите, който го прави сам невъзможен, а от там и всичко, което впоследствие той предпоставя….

Всеки млад човек на прага на осъзнатия си живот (с изключение на децата в Сомалия, децата в Сирия, сираците, изхвърляни на 18г от опекунството на държавата, недъгавите, сакатите и още куп други Жан Валжановци, за които искаме малко да знаем) се изкушава да полети на протритите до прокъсване криле на илюзията, че морето е до колене. По-малко безрасъдните предприемат предпазната мярка, въпреки плитката вода, все пак да се научат да плуват. Но всичко друго си остава същото.                                                                              

….

Животът е сборище от странни кръстопътища и на всеки кръстопът стои по една частица от пъзела, който сме дерзали да наредим още от осъзнаването ни, че живеем. Но иронията на съществуването е, че то е постоянно движение. Panta rhei. 

А на следния кръстопът има вече друго мозаечно ръбче, докато от предходното е останал само белег от дрезга. Като кинокадър. Ако събереш букетът от всички мигове и ги пуснеш да се нижат по 24 броя в секунда, ще получиш пълната картина. Но диапозитивът сам по себе си си остава сам. 

И така….някога, в незапомнени времена, на ръба на плажа, където морето образуваше шуплички по мекия пясък, улових златната рибка. 

Разбира се, че не! Това би било също такъв шаблон, като всичко изписано по-горе. 

Всъщност, пресякох пътя на едно коте в чашка. И както е обичаят при случайна среща, поздравих. И помолих да ме упътят за посоката без голяма надежда, че непознат ще знае накъде да поема аз, след като сама нямам ориентир за маршрута си. 

Житейските пътища на клетниците на Юго се нижат в продължение на стотици обстоятелствени листи и изведнъж се сгромолясват един върху друг, като неизбежния колапс на Слънчевата система, на има-няма половин страничка. Може би затова Юго е спряган за писател от такава величина. Ех, пак използвах крилата фраза. Май съм станала банална, че и маниерна.

Когато Жан Валжан отива да прибере Козет, той занася на детето една разкошна мечта, лелеян блян, недостижима илюзия на съществуването-кукла от витрина. Той я полага в ръцете му и казва: “Играй си.” Детето не знае какво да прави с играчката-парченце от кръстопътя, който е проминало. 

Затова всички герои на “Клетниците” са клетници. 

О, миг, върви! Не спирай! Затова си тъй прекрасен!


Тъдява ме упъти котето в чашка: **

А моята питанка е защо цял живот не се научаваме да си играем с играчки?

 ___________________


*https://www.livemaster.ru/topic/1284241-vyazhem-kryuchkom-igolnitsu-po-griby-chast-2

**Антъни Куин не е можел да изпълни дори кратка последователност от който и да е танц. “Сиртакито”, което изиграва, представлява специално измислени, простички стъпки, които той да скалъпи за финалната сцена.

GM copyright

"Mани го нормалния живот, той е скучен и никой не се радва толкова като му покажа Топче"

Уви.
ала се зачудих...

защо Том Сойер, след като беше боядисал оградата на леля Поли с четири слоя бяла боя, “се бе превърнал в човек, буквално заринат от богатства. Освен гореспоменатото имущество сега той притежаваше и дванайсет (простички-бел. моя) топчета”

Порових се и за да услужа обратно на паметта си с Томи и Аника, които докато нещотърсачестваха из стари дънери и пробити тенекиени кутии, където никак не вярваха, да намерят тефтерчета с втъкнати моливи и коралови огърлици, преживяха цяла година с пъстроцветия.

И си спомних за Док, който дълго време терзаеше небцето си с това дали шейкът от мляко с бира ще е също толкова вкусен, колкото му се услажда газираната напитка. Просто защото не желаеше Монтерейци да го одумват със състрадание или насмешка, ако седне да си поръча причудливата смес.

Не съм попадала на друга улица Консервна, от която да блика толкова животворност, при все, че това е единственият привкус, който ми остана след толкова много .....

...квакащи жаби.

GM copyright

Дядо Киро държеше малка будка, собствено негова, пред къщата си на мегдана и продаваше там по цял ден. По онова време тя беше единственото самостоятелно павильонче освен Кооперативния магазин и двете сергии, които отваряха само през лятото-едната за чушки, другата за кайсии. Затова звучеше като необичайно и екзотично място в приказните очи на едно съвсем, съвсем малко дете. Беше пълна с всякакви шарени детски джунджурийки, ала най-привлекателни за душата на всяко момиченце, бяха пръстенчетата. Едни такива мънички с калинки, цветчета, детелинки. Очите ахваха, когато трябваше да изберат едно от цялата пъстроцветна стойка. Строгият тон нареждаше да бъде стегнато, за да не изпада, но и да не ромолят сълзи, защото не може да бъде свалено дори от пръсти, обилно омацани с калъпа домашен сапун.

Затова все избирах твърде плътни и все ги чупех, докато се опитвах да ги извадя после. Затова и ми ги купуваха рядко. А така обичах да ме водят там. Това беше павильонче изцяло за малки деца, за малки момиченца и за игриви детски усмивки.

Когато дядо Киро почина, пaвильончето остана само̀ зад протърканите мрежести решетки, кафявата боя се примеси с хапливите шарки на ръждата, стана тъжно и глухо...с времето го сбутаха в една ъглова чупка и накрая го извозиха нанякъде.

Напоследък забелязвам странна повтаряемост: 

Върша работа, която не ми е работа и ме бият по главата. Не върша работа, която не ми е работа и ме бият по главата. Намирам хора, които ми е казано да намеря, за да свършат работа, те я вършат и отново по моята глава бият.

Звучи ми досущ като онова умозаключение:

вода +вино->махмурлук

вода +ракия->махмурлук

вода +бира->махмурлук

_____________________

∴ вода->махмурлук

Още от Аристотелевия квадрат насам се знае, че логиката е следване на формата на мислите по правилност. Без никакво остойностяване на съдържателния им аспект. Затова и най-парливият  въпрос към един логик е за възможността на парадоксите на материалната импликация. 

Аз не зная за задоволителен отговор на подобна хапливост. В тази дисциплина твърдят, че било по-ценно да се формулират въпросите.

Но от опит зная, че водата не предизвиква махмурлук, а главата започва да ме боли постоянно.

Escher, Relativity, 1953 

GM copyright