ИГОЛЬНИЦА*

Живял някога, в незапомнени времена…така сме свиканли с приказния изказ, че дори подсъзнателно не улавяме парадокса, заключен в думите, който го прави сам невъзможен, а от там и всичко, което впоследствие той предпоставя….

Всеки млад човек на прага на осъзнатия си живот (с изключение на децата в Сомалия, децата в Сирия, сираците, изхвърляни на 18г от опекунството на държавата, недъгавите, сакатите и още куп други Жан Валжановци, за които искаме малко да знаем) се изкушава да полети на протритите до прокъсване криле на илюзията, че морето е до колене. По-малко безрасъдните предприемат предпазната мярка, въпреки плитката вода, все пак да се научат да плуват. Но всичко друго си остава същото.                                                                              

….

Животът е сборище от странни кръстопътища и на всеки кръстопът стои по една частица от пъзела, който сме дерзали да наредим още от осъзнаването ни, че живеем. Но иронията на съществуването е, че то е постоянно движение. Panta rhei. 

А на следния кръстопът има вече друго мозаечно ръбче, докато от предходното е останал само белег от дрезга. Като кинокадър. Ако събереш букетът от всички мигове и ги пуснеш да се нижат по 24 броя в секунда, ще получиш пълната картина. Но диапозитивът сам по себе си си остава сам. 

И така….някога, в незапомнени времена, на ръба на плажа, където морето образуваше шуплички по мекия пясък, улових златната рибка. 

Разбира се, че не! Това би било също такъв шаблон, като всичко изписано по-горе. 

Всъщност, пресякох пътя на едно коте в чашка. И както е обичаят при случайна среща, поздравих. И помолих да ме упътят за посоката без голяма надежда, че непознат ще знае накъде да поема аз, след като сама нямам ориентир за маршрута си. 

Житейските пътища на клетниците на Юго се нижат в продължение на стотици обстоятелствени листи и изведнъж се сгромолясват един върху друг, като неизбежния колапс на Слънчевата система, на има-няма половин страничка. Може би затова Юго е спряган за писател от такава величина. Ех, пак използвах крилата фраза. Май съм станала банална, че и маниерна.

Когато Жан Валжан отива да прибере Козет, той занася на детето една разкошна мечта, лелеян блян, недостижима илюзия на съществуването-кукла от витрина. Той я полага в ръцете му и казва: “Играй си.” Детето не знае какво да прави с играчката-парченце от кръстопътя, който е проминало. 

Затова всички герои на “Клетниците” са клетници. 

О, миг, върви! Не спирай! Затова си тъй прекрасен!


Тъдява ме упъти котето в чашка: **

А моята питанка е защо цял живот не се научаваме да си играем с играчки?

 ___________________


*https://www.livemaster.ru/topic/1284241-vyazhem-kryuchkom-igolnitsu-po-griby-chast-2

**Антъни Куин не е можел да изпълни дори кратка последователност от който и да е танц. “Сиртакито”, което изиграва, представлява специално измислени, простички стъпки, които той да скалъпи за финалната сцена.

GM copyright