A Little White Riding Hood

GM copyright

ИГОЛЬНИЦА*

Живял някога, в незапомнени времена…така сме свиканли с приказния изказ, че дори подсъзнателно не улавяме парадокса, заключен в думите, който го прави сам невъзможен, а от там и всичко, което впоследствие той предпоставя….

Всеки млад човек на прага на осъзнатия си живот (с изключение на децата в Сомалия, децата в Сирия, сираците, изхвърляни на 18г от опекунството на държавата, недъгавите, сакатите и още куп други Жан Валжановци, за които искаме малко да знаем) се изкушава да полети на протритите до прокъсване криле на илюзията, че морето е до колене. По-малко безрасъдните предприемат предпазната мярка, въпреки плитката вода, все пак да се научат да плуват. Но всичко друго си остава същото.                                                                              

….

Животът е сборище от странни кръстопътища и на всеки кръстопът стои по една частица от пъзела, който сме дерзали да наредим още от осъзнаването ни, че живеем. Но иронията на съществуването е, че то е постоянно движение. Panta rhei. 

А на следния кръстопът има вече друго мозаечно ръбче, докато от предходното е останал само белег от дрезга. Като кинокадър. Ако събереш букетът от всички мигове и ги пуснеш да се нижат по 24 броя в секунда, ще получиш пълната картина. Но диапозитивът сам по себе си си остава сам. 

И така….някога, в незапомнени времена, на ръба на плажа, където морето образуваше шуплички по мекия пясък, улових златната рибка. 

Разбира се, че не! Това би било също такъв шаблон, като всичко изписано по-горе. 

Всъщност, пресякох пътя на едно коте в чашка. И както е обичаят при случайна среща, поздравих. И помолих да ме упътят за посоката без голяма надежда, че непознат ще знае накъде да поема аз, след като сама нямам ориентир за маршрута си. 

Житейските пътища на клетниците на Юго се нижат в продължение на стотици обстоятелствени листи и изведнъж се сгромолясват един върху друг, като неизбежния колапс на Слънчевата система, на има-няма половин страничка. Може би затова Юго е спряган за писател от такава величина. Ех, пак използвах крилата фраза. Май съм станала банална, че и маниерна.

Когато Жан Валжан отива да прибере Козет, той занася на детето една разкошна мечта, лелеян блян, недостижима илюзия на съществуването-кукла от витрина. Той я полага в ръцете му и казва: “Играй си.” Детето не знае какво да прави с играчката-парченце от кръстопътя, който е проминало. 

Затова всички герои на “Клетниците” са клетници. 

О, миг, върви! Не спирай! Затова си тъй прекрасен!


Тъдява ме упъти котето в чашка: **

А моята питанка е защо цял живот не се научаваме да си играем с играчки?

 ___________________


*https://www.livemaster.ru/topic/1284241-vyazhem-kryuchkom-igolnitsu-po-griby-chast-2

**Антъни Куин не е можел да изпълни дори кратка последователност от който и да е танц. “Сиртакито”, което изиграва, представлява специално измислени, простички стъпки, които той да скалъпи за финалната сцена.

GM copyright

"Mани го нормалния живот, той е скучен и никой не се радва толкова като му покажа Топче"

Уви.
ала се зачудих...

защо Том Сойер, след като беше боядисал оградата на леля Поли с четири слоя бяла боя, “се бе превърнал в човек, буквално заринат от богатства. Освен гореспоменатото имущество сега той притежаваше и дванайсет (простички-бел. моя) топчета”

Порових се и за да услужа обратно на паметта си с Томи и Аника, които докато нещотърсачестваха из стари дънери и пробити тенекиени кутии, където никак не вярваха, да намерят тефтерчета с втъкнати моливи и коралови огърлици, преживяха цяла година с пъстроцветия.

И си спомних за Док, който дълго време терзаеше небцето си с това дали шейкът от мляко с бира ще е също толкова вкусен, колкото му се услажда газираната напитка. Просто защото не желаеше Монтерейци да го одумват със състрадание или насмешка, ако седне да си поръча причудливата смес.

Не съм попадала на друга улица Консервна, от която да блика толкова животворност, при все, че това е единственият привкус, който ми остана след толкова много .....

...квакащи жаби.

GM copyright

Дядо Киро държеше малка будка, собствено негова, пред къщата си на мегдана и продаваше там по цял ден. По онова време тя беше единственото самостоятелно павильонче освен Кооперативния магазин и двете сергии, които отваряха само през лятото-едната за чушки, другата за кайсии. Затова звучеше като необичайно и екзотично място в приказните очи на едно съвсем, съвсем малко дете. Беше пълна с всякакви шарени детски джунджурийки, ала най-привлекателни за душата на всяко момиченце, бяха пръстенчетата. Едни такива мънички с калинки, цветчета, детелинки. Очите ахваха, когато трябваше да изберат едно от цялата пъстроцветна стойка. Строгият тон нареждаше да бъде стегнато, за да не изпада, но и да не ромолят сълзи, защото не може да бъде свалено дори от пръсти, обилно омацани с калъпа домашен сапун.

Затова все избирах твърде плътни и все ги чупех, докато се опитвах да ги извадя после. Затова и ми ги купуваха рядко. А така обичах да ме водят там. Това беше павильонче изцяло за малки деца, за малки момиченца и за игриви детски усмивки.

Когато дядо Киро почина, пaвильончето остана само̀ зад протърканите мрежести решетки, кафявата боя се примеси с хапливите шарки на ръждата, стана тъжно и глухо...с времето го сбутаха в една ъглова чупка и накрая го извозиха нанякъде.

Напоследък забелязвам странна повтаряемост: 

Върша работа, която не ми е работа и ме бият по главата. Не върша работа, която не ми е работа и ме бият по главата. Намирам хора, които ми е казано да намеря, за да свършат работа, те я вършат и отново по моята глава бият.

Звучи ми досущ като онова умозаключение:

вода +вино->махмурлук

вода +ракия->махмурлук

вода +бира->махмурлук

_____________________

∴ вода->махмурлук

Още от Аристотелевия квадрат насам се знае, че логиката е следване на формата на мислите по правилност. Без никакво остойностяване на съдържателния им аспект. Затова и най-парливият  въпрос към един логик е за възможността на парадоксите на материалната импликация. 

Аз не зная за задоволителен отговор на подобна хапливост. В тази дисциплина твърдят, че било по-ценно да се формулират въпросите.

Но от опит зная, че водата не предизвиква махмурлук, а главата започва да ме боли постоянно.

Escher, Relativity, 1953 

GM copyright

'Rudolph The Red Nosed Reindeer...

had a very shiny nose

And if you ever saw you would say it even glows' 

 GM copyright

'Пипнах луната, разроших лъчите...'

Флорентино Ариса беше чел толкова много и така безразборно, че когато се обърнеше назад, не можеше да каже кое е добро и кое лошо. Когато си изчел прекалено много, губиш собствената си евристичност. Аз съм пребродила твърде малко страници. Но мога да кръпкосам с бели конци само чужди цитати. Може би е от  умора или мързел, което е все същото. 

Както Малкият принц казваше, хората все някога се примиряват. А тук- таме го превеждаха като "утешават". То си е все същотo.

— Не спя, господин Ерменрих. Какво търсите тук посред нощ?

Щъркелът го попита не иска ли да се поразходят малко през тази хубава нощ.

Спряха на един пуст бряг.
— Можеш да се поразходиш по брега- каза господин Ерменрих- докато аз си почина.

Момчето направи няколко крачки, върхът на дървената му обувка се удари в някакъв твърд предмет. То се наведе и видя на пясъка малка медна монета, зеленясала и разядена, почти прозрачна. Тя имаше толкова лош вид, че то дори не си направи труд да я прибере, а само я подритна.

Но когато се изправи, то просто ахна: точно пред него, дето по-рано имаше куп водорасли, сега се разкриваше грамадна порта. Още по-забележителен беше самият град.

Като вървеше по улицата, един търговец го съгледа и почна да го вика. Момчето показа двете си празни ръце. Но търговецът закима и бутна към него цял куп прекрасни неща. Другите търговци също се втурнаха. Всички му обясняваха, че искат от него само една-единствена малка монета.
Тогава момчето си спомни за зеленясалата монета, която беше видялo на брега. Хукна по улицата, изтича през портата и затърси малката медна монета. Намери я лесно, но като се обърна, за да тръгне пак към града, видя пред себе си само морето.

В този миг господин Ерменрих се събуди и дойде.
— И ти, изглежда, си спал като мен — каза господин Ерменрих.
— Ах, господин Ерменрих! — извика момчето. — Какъв беше този град, който преди малко се издигаше тук?
— Град ли? — попита щъркелът. — Нали ти казвам, че си спал и си сънувал.
— Не, не съм сънувал — отвърна Палечко.

Тогава господин Ерменрих му рече:
— Аз мисля, Палечко, че ти си заспал на брега и си сънувал. Но не искам да крия от теб, че гарванът Батаки, най-учената от всички птици, ми разказа веднъж, че някога на този бряг имало град. Нямало по-прекрасен град от него! Но жителите му тънели в разкош и били много високомерни. И за наказание, казва Батаки, градът бил залян от водите и потънал в морето. Но жителите му не загинали, защото не могли да умират, и градът останал неразрушен под водата. И веднъж на всеки сто години той излиза нощем от морето с целия си разкош и престоява на брега точно един, час.
А когато този час изтече, ако някой търговец не успее през това време да продаде нещо някому, градът отново потъва в морето и ако ти, Плечко, имаше макар и една съвсем дребна монета да платиш на търговците, градът щеше да остане на брега и жителите му щяха да живеят и да умират като всички други хора.

— Господин Ерменрих — каза момчето, — сега разбирам защо дойдохте да ме вземете тази нощ. Вие сте мислели, че аз ще мога да спася стария град. Колко съжалявам, че не можах да изпълня желанието ви, господин Ерменрих!

по Селма Лагерльоф

GM copyright

"Всеки на този свят храни по една мечта, за която знае, че няма да се сбъдне, ала до края на живота си се надява на това чудо"

Не зная защо съм запазила този цитат, когато съм чела "За мишките и хората". Сега не мога да го намеря сред страниците. И не мога да покажа от къде е.

 

Ботаническата градина в Балчик ми взе сълзите.

Местенцето е скътано от Румънската принцеса, за да приютява интимните й срещи с мюсюлманина, нахождащ с яхтата си по море.

Но градината е създавана 20 години от двама от най- изтъкнатите архитекти на своето време. Всяка тераса, всеки проход, всяка една невидима пейка е на точното място, в тайната просека, в забравената ниша...

От където може да се промуши само човек, който съумее да почувства, че там има врата, където може да седне само някой, който се изпива от уюта на това да е сам невидим и да е само усещане- за зефир, за жена, за взор, чезнещ зад хоризонта по неща, невидими за нормалния човешки поглед и невнятни за обикновената човешка мисъл...

Градината е приказка. Румънската принцеса е писала приказки. Тъжни. 

А приказките обикновено се пишат за деца и като за деца са весели, щастливи, по детски наивни, добри, красиви.... 

Защо една жена сяда да пише тъжни красиви приказки... 

Ще кажеш: "Защото е разглезена богаташка, която няма какво да прави. А ти намираш смисъл там, където той е в пълна липса и като жена се занимаваш с глупости"

Животът няма смисъл....или животът има смисъл. Никое човешко същество не може да ти обоснове нито едно от двете твърдения.

Мога да ти кажа само това, което аз в конкретния момент, в тази си сензитивност, в тази емоционална предразположеност и атавистична ограниченост на човек, съм имала нужда да видя. 

Това, към което съм обърнала взора си. Точно сега, тъкмо тогава, тук, там, някога, където е никъде.

Основната заслуга за изработката на тази блуза е на Летящата крава.  Тя беше и повод да се запозная с нея, и повод да се разделя. На мен остана да довърша само финалните щрихи :)

"Every man has a dream to strive for. A dream that would never come true but that persists throughout one's lifetime." 

 

Can't recall why this quote was kept by me while reading "Of Mice and Men". Now, going through the pages I see not a hint of it. Therefore not sure where it comes from.

The Costal Garden of Balchik, a tiny settlement nestled in the Black Sea Bay, moved me to tears. Marie of Romania- Princess Marie of Edinburgh, was gossiped to have arranged the dwelling to shelter her passionate awaitings for an affectionate admirer- A muslim who would sail his yacht through the Bosphorus.

But what I meant was the Garden. The Garden, being grown and designed for more than 20 years by two world famous architects. Both of them having a green thumb. Flower terraces, secret passes, benches "behold, within the leafy shade"*...
These are all there for a man to reveal in case a man can feel. A door only lets in the one forseen who is capable of finding the pass to squeeze through, the niche to sit in. The decent one should be just a sense of emotion, a silhouette sole invisible, a touch for sedate gusts of the wind- a scent of a woman with a look glared beyond the horizon seeking for things unthought and for sights unseen.

The garden resembles the enchanted world of a fairy tale. The Romanian Princess wrote fairy tales.
But you know what nursery rhymes are like. They are made up for fun, they are naive, they are childish. To compare with the Romanian Princess' tales were sad. Why would a woman sit and write heartbreaking stories for children?

"Because she was herself spoiled and took everything for granted"- you would grumble "And you! You exaggerate your role beeing a sense seeker overwhelming your mind with blah- blah rigmarole!"

'Life is senseful' vs. 'Life is senseless'. There is not a single human creature to prove or reject any of the statements.
My dear fellow mate, It was all about what I felt in that one moment in time, what I stared at, what I was craving for, what my imagination was harbouring ambitions of. Now, then, somewhere, nowhere. "Need the warld ken?"**

Sure you remember these:
*The Sparrow's Nest - William Wordsworth
**Comin Thro the Rye- Robert Burns

GM copyright